Майкъл Ридпат - Хищникът

Бяха стигнали една тиха част на Хийт сред възлести стари дъбове, чиито голи клони се сплитаха над главите им като хиляди пръсти на старици.

— Знаеш ли, той е постъпил глупаво — каза Крис. — Като те е оставил да си отидеш.

Меган го погледна и каза:

— Благодаря ти.

Крис чакаше в бара на „Лейнсбъро“ — беше си поръчал джин и тоник. Мястото не бе подходящо за халба бира. Стени, облицовани с книги до тавана, махагон, кожени кресла и дивани, кристални чаши, огън в камината — богатството и комфортът се усещаха навсякъде. Беше пълно с възрастни американски туристи, бизнесмени, които пушеха пури, и сервитьори с черни вратовръзки. Крис беше доволен, че е сменил джинсите си с панталони и спортно сако, но въпреки това се чувстваше неподходящо облечен.

Бе изпратил Меган на гара Кингс Крос. Обади се и на родителите на Ленка и по време на бавния и малко скован разговор предложи да наемат адвокат, за да уреди финансовите дела на Ленка в Лондон, тъй като наследството й определено го позволява. Попита ги как върви полицейското разследване. Те му обясниха, че полицията е разпитвала един местен престъпник, свързан с украинската мафия, но се наложило да го освободят. Или поне Крис смяташе, че е чул именно това от бащата на Ленка. Трудно беше да е сигурен. Бе сигурен само за това, че погребението на Ленка ще е в сряда. Възнамеряваше да отиде. Меган също. Той се обади на Дънкан, който обеща да дойде. Погребение в Чехия през февруари — сигурно щеше да се окаже много мрачна работа.

Сети се за Маркъс. Кой би могъл да бъде? Ленка бе казала, че има „право“ да знае истината за смъртта на Алекс. Кой можеше да има „право“ да знае? Това не подхождаше на полицаи или частни детективи и особено не подхождаше на журналисти. Трябваше да е някой, свързан по-близо с Алекс. Приятел? Роднина?

Внезапно Крис разбра отговора. Щеше да е лесно да се провери — Ерик можеше да го потвърди.

— Здрасти, Крис, как си?

Ерик беше облечен с блейзър, риза и вратовръзка и изглеждаше като риба във вода сред луксозната обстановка. Подобно на Иън, той създаваше впечатление за опит и авторитет, надхвърлящи възрастта му, но за разлика от Иън, го демонстрираше свободно и самоуверено.

— Добре съм. А ти?

Ерик кацна на стола до Крис.

— Лудница. Но винаги е така. Току-що си направих сметките за данъчната служба. Знаеш ли, че миналата година съм прекарал сто четиридесет и три дни извън страната?

— И всичките по работа?

— Всички, с изключение на четири. Трябваше да починем една седмица на Бермудските острови, но ме извикаха по-рано. Каси беше бясна и не я обвинявам. Но знаеш ли, работата ми харесва. — Той поръча на бармана бяло вино, подправено с касис. — Колко време не сме се виждали? Две години?

— Да. Последният път беше точно след като с Ленка създадохме „Карпейтиън“. Бяхме на вечеря в Челси.

— Помня — усмихна се Ерик, после усмивката му изчезна. — Съжалявам много за Ленка. Вярно ли е, че си бил там, когато се е случило?

Крис въздъхна.

— Да. Все още го сънувам. Мисля, че никога няма да мога да го забравя. — Той несъзнателно погледна ръцете си. Ерик забеляза.

— Било е ужасно, нали?

Крис кимна. И поради някаква причина рухна именно в този момент. Толкова време разказваше хладнокръвно на хората за Ленка, че почти бе успял да се убеди, че не е бил там в действителност. Но сега с Ерик чувството за жестоката реалност отново го връхлетя. Усети как очите му запариха.

— Успокой се — тихо каза Ерик. — Сигурно е било ужасно.

— Да — каза Крис. — Ти как научи?

— Всички в „Блумфийлд Уайс“ говорят. Хванаха ли убиеца?

— Явно не. Миналата седмица полицията в Прага разпитвала някого, но се наложило да го освободят. Не съм сигурен дали изобщо разполагат с някакви улики.

— Ленка беше изключителна жена — отбеляза Ерик. — Никога няма да я забравя. Тя имаше присъствие, разбираш ме. Красота. Спонтанност. Дух. Помниш ли как подхвана Уолдърн, когато той притискаше онази италианка, как й беше името?

— Карла. Да, спомням си.

— Първо Алекс и сега Ленка. — Ерик потръпна.

— Като говорим за Алекс — каза Крис, — той имаше брат, нали? Помниш ли как се казваше?

— Да. Маркъс.

— Така си и мислех! — възкликна триумфално Крис.

— Той се опита да се свърже с мен в Ню Йорк преди няколко седмици. Каза, че искал да разговаряме за смъртта на Алекс. Отказах да се срещна с него. Според секретарката ми бил доста разстроен от това, но аз помислих, че ще е трудно да говорим, без да изпусна нещо.