Майкъл Ридпат - Хищникът

С най-добри пожелания

Имаше отговор, кратък и ясен:

Ще ти се обадя.

— Дай да ги принтираме — каза Алекс.

Докато малкият принтер до компютъра на Ленка бръмчеше, Меган отвори последното писмо, получено от Ленка:

Ленка,

Да се срещнем в четвъртък в седем и половина.

Нямам търпение. Ще си прекараме весело!

— Написах го миналата неделя. Сега ми се струва, че е било преди цял един живот. — Тя премигна, сдържайки сълзите си.

— И аз се чувствам така — съгласи се Крис.

Меган подсмръкна и избърса очи.

— И така, кой може да бъде този Маркъс?

Крис поклати глава.

— От електронния адрес не може да се разбере много. Той може да е навсякъде. Питам се какво ли е искала да му каже Алекс?

— Истината, предполагам — каза Меган. — Че Дънкан го събори в морето. Но се чудя защо би поискала да направи това? Всички се договорихме да го запазим в тайна и смятах, че всеки е постъпил така. — Тя изгледа Крис изпитателно.

— Доколкото знам, са го запазили в тайна — отговори той. — Мислех, че всичко това е погребано. Странно е, че тя е тази, която иска да каже, а Иън този, който държи да се запази в тайна. Бих помислил, че той не би имал нищо против да рискува, за да вкара Дънкан в беда.

— Всички ще изпаднем в беда — отбеляза Меган. — Излъгахме полицията. Това е противозаконно. — Тя се намръщи. — Голяма беда.

Крис въздъхна.

— Добре, който и да е този Маркъс, той иска да узнае за случилото се. — Той седна пред клавиатурата и започна да пише:

Маркъс,

Аз съм колега на Ленка. Имам много лоша новина. Ленка беше убита в Прага миналия понеделник.

Може би мога да ти помогна за смъртта на Алекс.

Моля, свържи се с мен на адрес

chrissz@interserve.net

Поздрави

Той погледна Меган, тя кимна и натисна клавиша за изпращане.

— Готово. Сега той ще трябва да се представи. — Крис се прозина и се протегна. — Да вървим. Мисля, че тук свършихме всичко, което можахме.

Изключи компютъра, взе малкия пакет документи, които подбраха, изключи термостата на отоплението и загаси осветлението. Напуснаха апартамента.

Крис погледна часовника си. Десет и двайсет.

— По дяволите — изруга той. — Трябваше да говоря с една от съседките й. Но вече е твърде късно, за да я безпокоя.

Но извадиха късмет. Точно когато стигнаха до външната врата, тя се отвори и вътре влезе мъж с очила, облечен в хубаво палто и костюм. Заедно с него влезе и облак алкохолни пари. Той ги изгледа с любопитство.

— Здравейте — поздрави Крис.

— Здрасти.

— Тук ли живеете?

— Да. Мога ли да ви помогна?

Беше американец, около трийсет и пет годишен, малко пълен и с дружелюбна физиономия.

— Познавахте ли Ленка Немечкова?

— Разбира се. Живея в апартамента над нея. — После той присви очи. Схвана миналото време, използвано от Крис. — Какво е станало?

— Убиха я. В Прага. Ние сме нейни приятели. — Крис представи себе си и Меган.

Американецът беше изумен.

— Родителите й ме помолиха да се погрижа за нещата й — обясни Крис. — Те ми дадоха ключа. Можете ли да наглеждате апартамента й? Обадете ми се, ако има нещо нередно.

Крис му връчи визитната си картичка. Американецът я взе и се загледа с невиждащ поглед в нея.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Може би ще ми дадете вашите координати? — попита Крис.

— О, разбира се. — Американецът му връчи своята визитна картичка. Ричард X. Сторбранд, Вицепрезидент. Работеше за една от големите американски компании за управление на инвестициите.

— Благодаря. О, между другото, не сте ли забелязали нещо странно миналата седмица? Някакви непознати посетители, нещо от този род?

— Не — отговори той. После се замисли. — Имаше един човек, който се въртеше наоколо. Облягаше се на уличната лампа от другата страна на улицата. Беше малко зловещ. Както и да е, когато преди няколко седмици се прибирах, тъкмо се прибираше и тя. Той прекоси улицата и тръгна към нея. Тя го видя, блъсна ме в сградата и затвори вратата. Човекът позвъни на звънеца и викаше след нея. Тя ми каза да не му обръщам внимание и се качи по стълбите в апартамента си. Оттогава не съм го виждал.

— Тя изглеждаше ли уплашена? — попита Крис.

— Не. По-скоро ядосана. Но предполагам, че такова момиче свиква мъжете да се въртят около него.

— Мъжът американец ли беше?

— Не, не мисля. Но говореше с някакъв акцент. Ирландски или шотландски, струва ми се. Не мога да ги различа добре.

— Как изглеждаше?

— Едър мъж. Червена коса, доста рошава. С костюм. Изглеждаше прилично, не приличаше на скитник, но висеше отвън.