Майкъл Ридпат - Хищникът

— Аз също.

Крис гледаше замислено в халбата си.

— Нещо е ставало — отбеляза той. Погледна халбата на Меган. Тя беше почти празна. — Хайде. По-добре да отидем да прегледаме апартамента й.

Ленка бе живяла на първия етаж на елегантна сграда с бяла фасада и две колони на входа в квартала Онслоу Гардънс. Чешката полиция беше намерила ключа в чантата й и родителите й помолиха Крис да прегледа нещата й и да им изпрати личните й вещи. Имаше доста работа за вършене и Крис разчиташе на една услужлива съседка.

Двамата с Меган влязоха в сградата. Имаше купчина поща за Ленка, акуратно подредена на перваза на един прозорец във фоайето. Крис я взе. Вратата на апартамента се отключи лесно. Сякаш я нямаше само ден, а не цяла седмица. Отоплението още работеше. Апартаментът беше неподреден, но не в пълен безпорядък. Леглото й бе оправено. Имаше една бележка от „Адриана“ до госпожица Ленка, в която се казваше, че й дължат двайсет лири за сряда. Очевидно чистачката. Апартаментът бе обзаведен със смесица от различни мебели и предмети, които Ленка бе купувала по света. Някои от тях, като комплекта шейсетсантиметрови дървени слонове от Африка и голямата маса със сложна резба някъде от Азия, бяха твърде екзотични.

След това дрехите й. Сякаш имаше километри дрехи в гардероби, скринове, стенни шкафове и ракли. Премиите от „Блумфийлд Уайс“ в продължение на много години бяха влагани в световната модна индустрия. И обувки. Сигурно имаше поне сто чифта. Гледката беше зашеметяваща.

— В сравнение с това моят гардероб изглежда като вехтошарски магазин — каза Меган.

Крис отиде до бюрото, което се намираше в нещо като ниша до всекидневната. Беше покрито с документи, натрупани до компютъра. Той пое дълбоко въздух. Налагаше се да сортира всичко това. Нямаше желание да го прави. Не чувстваше влизането в апартамента на Ленка и разглеждането на огромната й колекция от дрехи като нахлуване без покана. Но разглеждането на документите й? Щеше му се да ги остави недокоснати.

Обаче нещо трябваше да се направи с тях. Това можеше да бъде чешкият еквивалент на завещание. Някой трябваше да подреди личните й вещи. Боже, може би наистина имаше завещание тук някъде. Трябваше да има и сметки, кредитни карти, банкови сметки. Крис се натъжи. Можеше просто да нахвърля всичко в един кашон и да го прати в Чешката република.

— Имаш ли нещо против да ми помогнеш? — попита Крис.

— Окей — отговори Меган. — Аз ще сортирам документите на купчини. Ти ги преглеждай.

Трудиха се два часа. Не откриха завещание, нито някакви доказателства за инвестиции, но имаше солидно салдо в текуща сметка на Търговска банка на САЩ. Като много инвестиционни банкери, Ленка можеше да се бори със зъби и нокти за една стотна лихвен процент в работата, но оставяше сто хиляди лири собствени пари в нисколихвена сметка.

В десет часа Крис се протегна.

— Виж какво, дали да не спрем? Не можем да свършим всичко това. Ще напиша писмо на родителите й, че засега сме открили това, и ще им предложа да наемат адвокат, за да прегледа всичко.

— Не мислиш ли, че трябва да погледнем там? — попита Меган и кимна към компютъра.

— Но това са лични неща — възрази Крис.

— А какво мислиш, че е всичко това? — попита Меган и посочи купчините документи.

— Права си. Хайде тогава да погледнем.

Меган включи компютъра и експертно разгледа директориите. В тях имаше много малко неща. Няколко документа в текстообработващите програми, повечето на чешки. Никакъв друг софтуер, никакви игри, никакви лични финансови пакети, никакви програми за изработване на завещание. Но имаше електронна поща.

— Да погледнем.

Меган, изглежда, се оправяше лесно с интернет програмите и изкара списък на кореспонденцията с последните писма. Имената бяха интересни. Имаше няколко до Иън. И едно до „Маркъс“.

— Ето! — извика Крис и го посочи. — Отвори това!

— Не, нека го направим в хронологичен ред. Така ще разберем повече.

Нетърпеливо прехвърлиха десетина писма — половината бяха на чешки, и стигнаха до едно от Ленка до Иън.

Иън,

Не можах да спя снощи. Мисля, че трябва да кажа на Маркъс за Алекс. Той има право да знае. И трябва да говоря с Дънкан.

Отговорът на Иън беше кратък:

Не прави това! Трябва да поговорим. За бога, не прави глупости.

После, веднага след него, имаше писмо до тайнствения Маркъс. В полето на темата пишеше просто Алекс .

Маркъс,

Съжалявам, че вчера бях груба с теб. Както можеш да си представиш, тази тема е трудна за мен. Има нещо важно, което трябва да ти кажа за смъртта на Алекс. Сложно е и трябва да се обяснява, затова искам да ти го кажа лично. Пътувам до Ню Йорк в началото на следващия месец, така че може би можем да се срещнем тогава.