Майкъл Ридпат - Хищникът

Дънкан.

— Благодаря — каза Крис с усмивка. — Да поддържаме връзка, става ли?

Мъжът кимна разсеяно и пак каза:

— Ленка! Не мога да повярвам!

И Крис и Меган оставиха Ричард Х. Сторбранд, вицепрезидент, да клати невярващо глава заради ужасите, които се случваха по света.

Когато се върнаха в апартамента на Крис, лампичката на телефонния секретар мигаше. Крис натисна копчето.

— Здравей, Крис, Ерик съм. Чух за Ленка. Съжалявам много. Ще бъда в Лондон за два дни в началото на другата седмица. Пристигам в неделя. Искаш ли да се срещнем на питие в хотела ми в неделя вечер? Да кажем в седем часа? Ще бъда в „Лейнсбъро“. Просто остави там съобщение, ако можеш да дойдеш. Надявам се да те видя.

Крис погледна Меган. Тя бе замръзнала, вперила очи в телефона.

— Глас от миналото — каза Крис.

— Да — отговори Меган почти шепнешком.

— Искаш ли да дойдеш и ти? Сигурен съм, че Ерик няма да има нищо против.

Меган помисли за момент.

— Не. По-добре да не идвам. И без това утре трябва да замина за Кеймбридж.

— Добре — съгласи се Крис.

— Съжалявам — извини се Меган. — Просто е странно да чуя отново гласа му. Виж, ъ-ъ… по-добре да си лягам.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

— Ела тук, проклето куче!

Ядосаният побелял мъж пухтеше край тях в опит да настигне кучето си — ирландски сетер, който тичаше нагоре по хълма, преследвайки пъргав фокстериер.

— Алджи! — извика той. Кучето се скри от поглед.

Утринта беше хубава — студена, свежа и ясна. Северният склон на Парламент Хил все още бе побелял от скреж, но от южната страна слънцето го бе превърнало в блестяща роса. От дясната им страна се простираше Лондон в огромната сива долина на Темза и валма мъгла все още се задържаха сред високите сгради на лондонското Сити. Ниското зимно слънце се отразяваше в ярък оранжев триъгълник от покрива на Канари Уарф.

Стигнаха върха и спряха. Младият сетер се насочваше с пълна скорост към езерата с патиците на Хайгейт, стопанинът му бързаше надолу след него.

— Питам се кой кого води на разходка — отбеляза Меган.

— Кучето явно се чувства добре — каза Крис.

Сетерът рязко спря и се обърна към стопанина си, с изплезен език и махаща опашка, без да обръща внимание на сипещите се върху него ругатни.

— Това е истински кучешки рай — заяви Меган. Гледаше четирикраките създания с всякаква форма и размери, които вършеха кучешката си работа в събота сутрин.

— Имала ли си някога куче? — попита Крис.

— Да — усмихна се Меган. — Един много дебел басет, казваше се Карл. Не си падаше много по хълмовете. Най-много обичаше да яде и да лежи пред телевизора със затворени очи. Но аз го обичах. Умря, когато бях дванайсетгодишна. Изплаках си очите по него.

Тръгнаха надолу по северния склон на хълма към центъра на Хампстед Хийт, подметките им поскърцваха върху ледения прах.

— Чешката полиция имаше ли някаква идея кой може да е убил Ленка? — попита Меган.

— Странно, но и аз мислех точно за това — отвърна Крис. — Нямаха много улики, но това бе веднага след убийството. Оттогава изобщо не съм ги чувал.

— Мислиш ли, че този човек — Маркъс, може да е имал нещо общо с това?

— Възможно е. Трудно е да се каже, когато не знаем кой е той или какво е искала да му съобщи Ленка.

— Странно е, че Ленка е убита през седмицата, в която смъртта на Алекс отново напомни за себе си.

— Да — съгласи се Крис. — Така е. — Повървяха мълчаливо. — Нека приемем, че ти си права и Ленка е казала на този Маркъс какво се случи наистина. Той защо би искал да знае?

— Може би е ченге?

— Едва ли — каза Крис. — Ако беше ченге, щеше да размахва значката. И нямаше да използва малкото си име.

— Частен детектив? Може би е бил нает от „Блумфийлд Уайс“?

— Възможно е. Или е журналист?

Меган се намръщи.

— Това ще е лошо. Последното нещо, което ни трябва, е случаят да се разнищва във вестниците.

— Но може да се превърне в сензация. „Инвестиционни банкери прикриват убийство на яхта с десетгодишна давност.“

— Не беше убийство.

— Ще бъде, ако вестниците се доберат до истината.

— Мисля, че казаното от съседа на Ленка за Дънкан звучи доста зловещо — отбеляза Меган.

— Това не е нищо — възрази Крис. — Дънкан си е такъв.

— Дебненето около женски апартаменти не е нищо — отговори убедено Меган.

— Но Дънкан винаги е изпитвал нещо към Ленка.

— Да. И сега тя е мъртва.

— Какво намекваш?

— Просто го казвам. Звучи твърде зловещо.