Майкъл Ридпат - Хищникът

Крис трябваше да признае, че тя има право.

— Добре. Да кажем, че е така. Но аз познавам Дънкан. Той може да следи Ленка, дори да я тормози, но тя е последният човек на света, когото той би убил. Беше съсипан, когато му казах за нея.

Меган въздъхна.

— Аз не го обвинявам, че я е убил. Но някой го е направил.

— Да, някой го направи.

— Не мислиш ли, че трябва да разкажем на полицията за това? — попита Меган.

— За Дънкан?

— Може би.

— Не. Той е мой приятел и не искам ненужно да го вкарвам в беда.

— Ами за тайнствения Маркъс?

— Хм. — Крис помисли малко. — Проблемът е, че ако им разкажем за Маркъс, ще трябва да им кажем и за писмото, и за Алекс. Не мисля, че това е умно. Все още можем да имаме големи неприятности заради случилото се. Освен това може би чешката полиция е попаднала на следа в Прага. Кой знае, може и да са арестували някой.

— Аз се съмнявам. А ти?

— И аз — отвърна Крис. — Но смятах да се обадя на родителите на Ленка този следобед. Ще ги питам дали са научили нещо от полицията. Но мисля, че ако има шанс някой да разбере защо умря Ленка, това трябва да сме ние.

— Но какво можем да направим ние? — попита Меган.

— Да се опитаме да разберем кой е този Маркъс. Да говорим с него. Да разберем какво знае Иън.

— И да проверим Дънкан.

— И да проверим Дънкан — повтори Крис. — Мога да питам и Ерик дали има някакви идеи, когато утре вечер се срещна с него. Той обикновено схваща добре нещата.

— Така е — потвърди Меган.

Продължиха да вървят.

— Какво се случи между вас? — попита Крис.

Меган го погледна така, сякаш преценяваше дали да му каже. Накрая, изглежда, се реши.

— Разделихме се. Една година след вашата програма за обучение.

— Защо?

— Все още не знам — отговори тя. — Или може би знам, но не искам да повярвам. Отначало той каза, че просто не било практично да живеем толкова далеч един от друг и аз уредих преместването си в Ню Йорк. След това заяви, че се отдалечаваме — той имал свой живот, а аз мой. Това не го разбирах. Бях съсипана. Опитах да променя решението му, но знаех, че няма смисъл. Щом Ерик реши да направи нещо, той го прави и не можеш да го разубедиш.

— От типа на Ленка — отбеляза Крис.

— Предполагам. Но след два месеца той срещна друга жена. Каси.

— Тя е от висшето общество, нали?

— Да. Освен това е красива, интелигентна и много очарователна. Страшно го ревнувах от нея. Както сигурно знаеш, те се ожениха година по-късно.

— Чух за това.

— Мисля, че просто не бях достатъчно подходяща за Ерик.

— Това е малко жестоко, нали?

Меган му хвърли ядосан поглед. Очевидно бе мислила много по този въпрос.

— Баща ми държеше евтин магазин в град Онеонта, в северната част на щата Ню Йорк. Това е малко градче. Четиринайсет хиляди души и петдесет и четири църкви. Трябва да шофираш сто и петдесет километра до Олбъни, където има повече развлечения. Аз нямам пари, нито влиятелно семейство. Ерик не би имал полза от мен. Но Каси… Каси е различна.

— Сигурен съм, че Ерик не би се притеснил от нечий произход — заяви Крис. Ерик винаги го бе впечатлявал като твърде разумен, за да прекара остатъка от живота си с някоя само заради богатството й. Освен това той бе напълно способен сам да изкарва парите си.

— О, така ли? — възкликна Меган. — Каси не само познава всички, но е и нещо повече от безупречна съпруга на банкер. Знаеш ли кой е баща й?

— Не — отговори Крис. Вече съжаляваше, че е зачекнал толкова чувствителна тема.

— Сенатор републиканец. Какъвто е бил и дядо й. А чичо й беше в администрацията на Рейгън.

— А-а.

— Така че когато Ерик навлезе в политиката, цялата фамилия ще е там, за да улесни пътя му.

— Разбирам. Но мислиш ли, че Ерик ще го направи? Имам предвид, че той се справя отлично в „Блумфийлд Уайс“. Защо ще поиска да остави работата си?

— О, сигурна съм, че иска да го направи. Искал го е през целия си живот. Това е амбиция, която не те напуска. Мога да се обзаложа за това. Един ден ще го направи и този ден сигурно не е далеч.

— Продължавахте ли да се виждате?

— През няколко месеца. Нали разбираш, просто като „добри приятели“. Той се постара да стане така, и това ме вбеси. Но не можех да понасям това положение. Мразех го. Мразех и нея. Тя винаги се държеше толкова дяволски любезно. Всеки път, когато го виждах на някое събиране, се прибирах побесняла и ми трябваше седмица, за да се възстановя. Затова спрях. Бях поканена на сватбата, но не отидох. Не съм го виждала от осем години.