Майкъл Ридпат - Хищникът

— Ерик! Питам те като приятел. Наистина ми трябва помощ. Само намек.

— Не, Крис. Тези правила важат особено за приятели. И определено никакви намеци. Не съди по това, че знам нещо, разбираш ли? Освен това Иън е нарушил доста правила, като го е казал на Ленка, независимо дали е истина, или не.

— Съжалявам — извини се Крис. — Не трябваше да те питам. Забрави го. Просто това много ме тревожи.

— Забравено е — съгласи се Ерик. — Но предлагам да не засягаме темата за в бъдеще.

— Дадено. Как върви твоят бизнес?

— Доста добре — отговори Ерик. — Миналата година осъществихме сделката „Лукстел“ — „Морисън инфотейнмънт“. А също и „Дойче Мобилком“ — „Кейбълфранс“. Фактически ние сме номер едно в света в консултативната дейност на телекоми. Както казах, това е много перспективен отрасъл.

— Да разбирам ли, че ти си един от главните мениджъри?

— Поех групата в началото на миналата година.

— Ооо. — Крис се замисли. На трийсет и три Ерик ръководеше може би най-печелившата група за сливания и придобивания в света. Сигурно беше получил добра премия миналата година. Премия от десетки милиони долари. Крис много се изкушаваше да попита, но се въздържа.

Ерик го наблюдаваше. Отгатна мислите му и се усмихна.

— Винаги съм мислил, че ще се справиш добре — каза Крис. — Толкова добре, че можеш да си позволиш да ми поръчаш още едно питие.

— Бих искал, но след няколко минути трябва да отида на вечеря с едни клиенти. Но виж какво, нали каза, че ще идваш скоро в Щатите?

— Отивам в Хартфорд, за да се срещна с проклетия Руди Мос в понеделник другата седмица.

— Защо не дойдеш на вечеря? Сигурно ще съм в Ню Йорк тогава, макар че както вървят нещата, не мога да го гарантирам. Не познаваш Каси, нали?

— Не. Бих искал да дойда. Благодаря.

— Страхотно. Ще се видим.

Ерик се плъзна от стола и отиде до трима бизнесмени — приличаха на италианци. Още една голяма сделка.

— „Блумфийлд Уайс“.

— Иън? Крис се обажда.

— О, здравей.

— На колко продавате „Юрика телеком“?

— Искаш да търгуваш ли?

— Не. Трябва ми само цената.

— Една секунда.

Крис чакаше. Очакваше лоши новини и ги получи.

— Осемдесет и осем до деветдесет. — Гласът на Иън бе напрегнат. Готов за спор.

Крис не му даде повод за това.

— Иън, трябва да поговорим.

Иън въздъхна.

— След това, което стана в петък, не мисля, че е необходимо.

— Става дума за Ленка.

— Разговаряхме за Ленка.

— Бях в апартамента й в петък вечерта. Разгледах електронната й поща. Включително едно писмо до теб. И едно до Маркъс.

— До Маркъс? Какво пишеше в него?

— Не мисля, че трябва за говорим за това по телефона, нали? Ще те чакам след половин час в „При Понти“.

— Крис, аз трябва да говоря с клиентите си!

— Не, Иън, трябва да говориш с мен.

Този път му отне цял половин час, за да стигне дотам. В девет и половина сутринта в понеделник кафето бе тихо. Тези, които работеха, вече бяха на работните си места, а за безделниците бе прекалено рано. Иън седеше на маса с капучино и цигара и флиртуваше с една фрапантна, висока метър и осемдесет келнерка. Когато видя Крис, усмивката му изчезна. Келнерката хвърли на Крис недоволен поглед, задето бе прекъснал свалката, и се оттегли. Той не й обърна внимание и се настани срещу Иън.

— И така, разкажи ми за Маркъс.

Иън дръпна силно от цигарата си и внимателно изтръска пепелта в пепелника.

— Както знаеш, той е брат на Алекс. Дойде да се срещне с Ленка заради смъртта на Алекс.

— И тя какво му каза?

— Не знам. Ти си видял писмото й до него. Какво пише вътре? — Иън не можеше да скрие тревогата си.

— Ти какво мислиш, че пише?

— Не знам! Точно затова те питам! — Нетърпението на Иън нарастваше.

Крис замълча за момент — наслаждаваше се на нервността на Иън.

— Пише, че искала да му съобщи нещо важно за смъртта на Алекс.

— Но не казва ли какво е то?

— Не. Казва, че искала да се видят лично, за да му обясни. — Иън като че ли се успокои. Но само за момент. — Има и отговор от Маркъс. Пише, че щял да се свърже с нея.

— Но не знаеш дали го е направил?

— Не.

Иън отново се напрегна.

— Имаше и едно писмо от нея до теб, в което ти съобщава, че трябва да му каже нещо. Ти си я помолил да не го прави.

— Да, така е.

— Какво е това нещо?

Иън помисли за миг.

— Това, което се случи в действителност, разбира се. Дънкан удари Алекс и той падна в морето. Дънкан е отговорен за смъртта му.

— И защо това трябва да те притеснява? На теб не ти пука особено за Дънкан, нали?