Майкъл Ридпат - Хищникът

— Не става дума за това. Всички ще загазим, нали? Глупаво бе от страна на Ленка дори да мисли за такова нещо.

— Смяташ ли, че затова я убиха?

Иън го погледна с подигравка.

— Разбира се, че не. Да не би да намекваш, че съм я убил? За бога, та аз спях с нея!

— Оли казва, че Ленка не искала да отговаря на обажданията ти два дни преди да умре.

— Вярно е. Бях ядосан заради Маркъс. Тя ми се сърдеше. Но в това няма нищо странно. Тя кипваше много бързо.

— Погребението й е в сряда. Идваш ли?

Иън затвори очи и поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Не мога да се измъкна — отговори уморено Иън.

Крис се изправи и каза с презрение:

— Ти всъщност никога не си й бил приятел, нали?

Иън присви устни и в очите му блесна гняв.

— Върви по дяволите, Крис!

Крис се върна в офиса. Все още беше ядосан. Имаше нещо в Иън, което всеки път го караше да губи самообладание. Знаеше, че това е глупаво — единственият му шанс да се измъкне от тази проклета позиция на „Юрика телеком“ бе да убеди „Блумфийлд Уайс“ да купи облигациите. И ако не го беше изпуснал в петък, то сега определено го направи.

Но какво всъщност му ставаше?

Очевидно откритието за връзката на Иън с Ленка го бе разтърсило много повече, отколкото смяташе. Можеше ли да ревнува, както намекна Меган? Не съжаляваше ли, че Иън е успял там, където той не бе посмял да опита?

Опита се да помисли обективно за това. Сигурен беше, че отговорът е не. Харесваше много Ленка, но никога не бе имал сексуални мисли за нея. От самото начало, когато все още ходеше с Тамара, той я бе поставил в забранена територия и оттогава я бе държал там. В това се състоеше тайната на тяхното приятелство. Ленка обичаше мъжете. Всичките й други връзки с мъже се израждаха в секс и след това в раздяла. Но не и с Крис. Те се чувстваха в безопасност един с друг, вярваха си и бяха много добри приятели.

В такъв случай какво у Иън го нервираше толкова? Винаги бе знаел, че Ленка има връзки с мъже, и макар никога да не узна подробностите, бе приел това като част от нея — ако не нещо друго, то я правеше по-колоритна. Но откритието, че Иън я третира само като поредната временна връзка с гореща мадама, с която да спи няколко седмици, го влудяваше. Защо Иън не бе разбрал, че тя е нещо много повече от това? За бога, та той дори нямаше да отиде на погребението й! Крис се отвращаваше от начина, по който Иън най-цинично беше използвал връзката им, за да й продаде облигациите на „Юрика телеком“. Не вярваше и за миг, че има някаква истина в слуха за „Радафон“. Това бе просто продукт на въображението на Иън, целящ да се отърве от трудна позиция за двайсет и пет милиона евро. И щеше да му се отрази добре под формата на няколко хиляди в премията му в края на годината.

Можеше ли Иън да я е убил, за да й попречи да каже на Маркъс за Дънкан?

Трябваше да признае, че отговорът вероятно беше не. В това не би имало смисъл. Наистина, полицията щеше да създаде неприятности, ако започнеше да задава въпроси. Но Ерик бе прав — докато всички свидетели на яхтата се държаха заедно, щяха да са в безопасност. Полицията не можеше да докаже нищо. Крис потръпна, като осъзна, че Иън дори е способен на сделка, ако се съгласи да разкаже на полицията за случилото се в действителност, в замяна на имунитет срещу съдебно преследване. Това щеше да е дяволски типично за него. При всички случаи Иън щеше да оцелее.

Не. Колкото и да му се искаше да вярва в обратното, Иън вероятно не бе отговорен за смъртта на Ленка.

Искаше му се да може да поговори с Меган за всичко това. Тя щеше да добави известна обективност към разсъжденията му. Запита се как ли я кара тя в Кеймбридж. Дали имаше телефон? Отчаяно искаше да й се обади.

Ами Дънкан? Меган му бе предложила да разбере нещо повече за отношенията между Ленка и Дънкан напоследък. Но преди да се изправи пред него, той трябваше да говори с някой друг.

Намери номера на „Юнайтед араб интернешънъл банк“, набра го и поиска да говори с Филипа Джемъл.

— Търговия с ценни книжа — обади се ясен и весел глас.

— Пипа? Обажда се Крис Шчипьорски.

— О, Крис. Как си? — Не беше груба, но не изглеждаше да е особено радостна от обаждането му.

— Виж, Пипа, мислиш ли, че можем да се срещнем за няколко минути след работа? Няма да ти отнема много време. Има нещо, за което искам да поговорим.

— Ако Дънкан иска да говори с мен, може сам да ми се обади — отговори Пипа.

— Всъщност искам да поговорим тъкмо за Дънкан. Но той не знае, че ти се обаждам. Моля те. Няма да ти отнема много време.