Майкъл Ридпат - Хищникът

Може би търговията с ценни книжа наистина приличаше на шах. Хората приемаха, че тайната на шаха се крие в способността да предвиждаш няколко хода напред, точно както приемаха, че добрите дилъри са онези, които могат да пресметнат точно какво ще се случи на пазарите. Но както шахът, така и търговията бяха много по-неясни. Добрите играчи на шах развиваха усет за позиция. Планираха много ходове напред, за да постигнат позиция, която чувстваха, че е силна — някой неуязвим кон, офицер, атакуващ центъра на противника, съкрушителна атака с пионка от фланга на царицата. За тях шахът бе колкото изкуство, толкова и наука.

Навремето Крис бе добър на шах. Баща му го учеше от малък и го научи добре. Никога не го принуждаваше да се упражнява дълго, но показваше безмълвно задоволство всеки път, когато Крис играеше добре. А той играеше за училището си, за шахматния клуб, побеждаваше играчи с няколко години по-големи от него. След смъртта на баща си полагаше още по-големи усилия и имаше известен успех. На единайсет години можеше да победи средно добър възрастен клубен играч. Спечели един окръжен прогимназиален шампионат. Хората очакваха велики неща от него; сравняваха го навсякъде с баща му.

Но после, когато навърши тринайсет или четиринайсет години, нещата се промениха. В по-горните възрастови групи опонентите му станаха по-добри. Той губеше срещи. Веднъж дори загуби от едно талантливо дванайсетгодишно момче. Стана още по-усърден, четеше с часове шахматни книги, усъвършенстваше дебютите си, опитваше се да разбере по-дълбоките тънкости на стратегията, но сякаш нищо не помагаше. Губеше от по-добри играчи и не разбираше защо. Стигна до извода, че другите имат по-добър усет за заемане на позиция в сравнение с него, че той може да се лута най-безгрижно из играта, докато противникът му укрепва печеливша позиция, която той дори не е забелязал. Ако баща му все още бе жив, можеше да му обясни какво се случва. Но него го нямаше. Крис разбра, че никога няма да стане толкова добър играч, колкото баща си. Винаги щеше да има хиляди по-добри от него. Споменът за тихата, доволна усмивка на баща му при всеки негов добър ход, спомен, който го поддържаше през толкова много игри през годините след смъртта на баща му, започна да избледнява. Вече не му беше забавно да играе шах и той се отказа.

Беше се справял добре по подобен начин и като дилър. За няколко години, докато търгуваше толкова успешно в „Блумфийлд Уайс“, мислеше, че е успял. Разви чувство за печелившата и губещата позиция. Знаеше кога да заеме повече от една печеливша позиция, да има куража да бъде прасе, както би казал Джордж Сорос, и кога да се отърве от лоша позиция. Печалбите се трупаха до онова катастрофално лято, когато заради Хърби Екслър той загуби шестстотин милиона. Накрая с помощта на Ленка успя да се убеди, че това всъщност не е негова грешка и че никога няма да се случи отново.

А сега се случваше отново. Наистина, нямаше да загуби шестстотин милиона, но можеше да загуби репутацията на „Карпейтиън“, а с нея и инвеститорите си. Това имаше значение.

И отново той сякаш нямаше никаква вина. Но може би имаше нещо, което просто не можеше да забележи, нещо в неговия начин на работа с хората, на което се дължеше провалът му с тези катастрофални позиции на пазара. Ленка би му помогнала. Но тя, както и баща му, не беше до него.

Усети как ледените пръсти на паниката бавно сграбчват гръдния му кош. Страхуваше се. Страхуваше се, че не само ще загуби пари от позицията на „Юрика телеком“ или дори самия „Карпейтиън“, страхуваше се да не загуби останките от самоуважението си, за чието възстановяване се бе борил толкова упорито. Пазарът му нанасяше удари и това болеше.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— „Карпейтиън“.

— Крис? Обажда се Меган.

— О, здравей. Как си?

— Добре съм. А ти? Струваш ми се малко напрегнат. Или вие дилърите винаги говорите така по телефона?

— По принцип да — отговори Крис, макар да бе впечатлен и доволен, че Меган бе успяла да долови настроението му. — Но си права. Денят ми не е от най-страхотните.

— Пазарите вървят срещу теб ли? — попита тя.

— Може да се каже — отвърна Крис. — Няма значение. Как е Кеймбридж?

— Страхотно. Дадоха ми много хубави стаи в една сграда, която е поне на триста години. Срещнах се с ръководителя си и посетих библиотеката.

— Това е добре.

— Обаждам се, защото резервирах полет до Прага с чешките авиолинии от летище „Станстед“ за сряда сутрин и обратно същата вечер. Помислих, че можем да пътуваме заедно.