Майкъл Ридпат - Хищникът

Чувстваше се виновен. Това не бе обичайната вина заради опитите му да се дистанцира от семейството и страха да не ги разочарова. За пръв път му хрумна, че желанието му да се отдели от тях не бе признак на зрялост, а точно обратното. Майка му беше добра жена, която истински го обичаше и би направила всичко за него. Ако той наистина беше независим възрастен, в това не би трябвало да има нищо заплашително. Щом веднъж бе установил наистина собствената си идентичност далеч от семейството, не би трябвало да го е срам или страх от срещите с тях. Ленка беше силна, независима личност, която веднага бе забелязала добротата у майка му. Той се срамуваше, че не притежава силата, за да направи същото.

Ленка.

Погледна през стаята към компютъра си и се почуди дали мистериозният Маркъс има да каже нещо повече за нея. Включи машината и провери пощата си.

Имаше нещо. Между „Горещи руски мадами“ и „Как да спечелиш 2000 долара, докато си седиш у дома“ имаше съобщение, озаглавено просто „Ленка“. Беше от Маркъс.

Крис го отвори.

Бях ужасен да науча за убийството на Ленка. Това ме кара да се тревожа за собствената си безопасност. Знам, че си бил един от хората на яхтата, когато е умрял брат ми. Ще ми кажеш ли какво се случи наистина?

Крис гледаше съобщението. Беше обещал на Маркъс информация за смъртта на Алекс. Какво можеше да му каже?

Проблемът беше, че не можеше да е сигурен какво знае Маркъс. Меган бе предположила, че Ленка му е казала как Дънкан бе блъснал Алекс в морето, Иън пък потвърди намерението на Ленка да го направи, но Крис не можеше да е сигурен какво наистина му е казала. И дори ако бе казала на Маркъс за Дънкан, какво щеше да стане, ако Маркъс решеше да отиде в полицията? Ленка бе мъртва, той нямаше доказателства, освен ако Крис не му ги дадеше сега. Това не изглеждаше добра идея.

Той започна да чука по клавиатурата.

Маркъс,

Не мога да ти кажа точно какво се случи. Но мога да кажа, че смъртта на брат ти беше наистина случайна. Можеш ли да ми съобщиш какво ти каза Ленка преди да умре? Бих искал да разговарям лично с теб, ако мога, затова моля да ми дадеш телефонния си номер и адрес. Или можеш да се свържеш с мен на един от телефонните номера по-долу.

Крис се подписа и посочи няколко телефонни номера: домашен, в работата, факс, мобилен и адреса си, и изпрати писмото. Тревогата на Маркъс за собствената му безопасност го притесни. Трябваше да разбере какво бе открил Маркъс и какво възнамерява да прави с информацията.

Срядата беше ужасна. Дънкан беше повече от нещастен. Удоволствието на Крис от новата среща с Меган бе помрачено от лошото й настроение. Стана ясно, че присъствието на Дънкан не й допада. И разбира се, тя също бе угнетена от случая. По-голямата част от пътуването в този дълъг ден премина в мълчание или безсмислени разговори.

Взеха такси от летище Ружине до Мелник на трийсет километра северно от Прага. Това беше средновековен град, разположен до кръстопътя на две големи реки — Висла и Елба, над който се извисяваше впечатляващ замък. Градът бе заобиколен от хълмове с лозя. Но крематориумът бе съвсем съвременен. Опечалените, повечето връстници на Ленка, говореха с приглушени гласове. Родителите й бяха съсипани. Нямаше религиозна служба, а само музика и надгробно слово от една нейна приятелка. Въпреки че Крис не можа да разбере нито дума от казаното, почувства мъката.

Изненада се от липсата си на чувства по време на церемонията. Трудно беше да си представи как Ленка израства в този красив малък град. Беше много по-трудно, отколкото да усети присъствието й в лондонския офис или дори по улиците на Прага. Макар да знаеше, че тялото й е в ковчега, той не чувстваше, че Ленка, която познаваше, е там. Не знаеше къде е, но знаеше, че не е там.

Церемонията приключи и след няколко тъжни думи с родителите на Ленка, когато Крис успя да им каже, че е инструктирал адвокатите на „Карпейтиън“ да се погрижат за делата й в Лондон, тримата с облекчение се качиха в очакващото ги такси.

Меган се качи на влака за Кеймбридж, а Крис и Дънкан взеха друг в обратната посока до улица „Ливърпул“. Седяха един срещу друг, гледаха как навън профучава нощта на Есекс и отраженията им се накъсваха от проблясъците на гаровите лампи.

— Благодаря, че се съгласи да обядваш утре с Халид — каза Дънкан.

— Няма нищо.

— Съжалявам, но аз няма да мога да дойда. Появи се нещо непредвидено.

— Добре — каза Крис, макар да бе малко обиден, че може да си направи труда да се срещне с клиента на Дънкан, а той не иска да дойде.