Майкъл Ридпат - Хищникът

— Какъв е Чикагският университет? — попита той Меган.

— Съвсем различен е — отговори тя. — Поне външно. Там най-старите сгради са на около сто години. Но е добро учебно заведение. И има неколцина много начетени историци — хора, които са уважавани дори тук.

— Сигурен съм, че си една от тях — заяви Крис.

Меган се усмихна.

— Ще видим. В Кеймбридж най-много ми харесва това, че прилича на място, където историята се случва. Моят тип история.

— Имаш предвид старите сгради ли?

— Да, но и нещо повече от това. Можеш да си представиш как хората са учели тук векове наред, чели са и са писали на латински, спорели са за теология. Това прави в някаква степен по-реално изучаването на, да кажем, украшения и рисунки в някой ръкопис. В Чикаго се чувствах като на друга планета. Разбираш ли, даже Марс изглеждаше по-близо и по-реален от свети Дънстан 5 5 Английски абат, архиепископ на Кентърбъри и главен съветник на кралете на Есекс, известен най-вече с извършените от него големи монашески реформи. — Б.пр. и неговите приятели.

— За мен това време е твърде отдавна.

— Но не и за мен — каза Меган. — Помня първия път, когато се заинтересувах от всички тези неща. Бях ученичка на обменни начала в Орлеан, Франция. Момичето, с което живеех, не се интересуваше от нищо случило се преди XIX век, но баща й обичаше историята. И ме заведе в една малка църква наблизо. Викарият беше сляп и ни описваше разкошните фрески по памет. Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво е създадено преди хиляда години в така наречените „тъмни времена“. И оттогава се опитвам да разбера как са живели хората по онова време, колко загадъчен и опасен трябва да е изглеждал светът и как хората са се опитвали да го проумеят.

— А аз мислех, че в Чикаго се занимават само с търговия на свински пържоли.

Меган се усмихна.

— Знам. Сигурно ти се струвам доста странна.

— Не — отговори Крис. — Нищо подобно. Трябва да ми покажеш някои от тези неща.

— Ще те заведа да видиш молитвеника на свети Едълуолд в Британската библиотека. Невероятен е.

— Ами хайде.

— Добре — усмихна се Меган. — Тръгваме. — Тя посочи една тясна уличка. — Да минем ли оттук?

Тръгнаха по тясната уличка. От едната страна се редуваха малки къщи, боядисани в различни оттенъци на розово и сиво, а другата страна бе задната стена на един от колежите — Крис нямаше представа точно кой.

— Погребението беше доста потискащо — каза той.

Меган потръпна.

— Да. Но съм доволна, че отидох.

— Не можахме да поговорим.

— Заради Дънкан. Ти успя ли да говориш с него?

— Да.

— И?

— Отначало не искаше да признае, но все пак каза, че се е срещнал с Маркъс. Ти беше права — Ленка е разказала на Маркъс какво се случи на яхтата. Маркъс попитал Дънкан дали всичко това е истина и го заплашвал.

— Заплашвал го? — разтревожено попита Меган.

— Да. И това явно е стреснало Дънкан.

— И защо не ти е казал?

— Каза ми, че след всичко, което направихме, за да запазим случая в тайна, не искал да признае истината.

— Да бе — усъмни се Меган.

— Аз му вярвам — каза Крис.

— Попита ли го къде е бил в деня на убийството на Ленка?

— Не.

— Защо?

— Това беше в деня на нейното погребение. Той бе разстроен. Сигурен съм, че чувствата му са искрени. Мисля, че щеше да се разсърди страшно, ако бях намекнал, че може да е замесен.

Меган го погледна неодобрително.

— Той е мой приятел. Познавам го — продължи Крис. — И съм сигурен, че не я е убил.

Стигнаха до реката, пълноводна след неотдавнашните проливни дъждове. Валмата мъгла все още бяха надвиснали над полята към Грантчестър. Самотен премръзнал студент караше лодка, отблъсквайки се с прът от дъното.

— Какъв глупав начин да се кара лодка — отбеляза Меган. — Ти можеш ли да го правиш?

— Не и през март — отговори Крис и потрепери от студ.

Продължиха напред.

— Сега поне знаем какво е казала Ленка на Маркъс — отбеляза Меган.

— Да — съгласи се Крис. После изведнъж спря. — Чакай малко!

— Какво има?

— Не знаем какво е възнамерявала да каже на Маркъс. Изобщо не знаем.

— Какво искаш да кажеш?

— Добре — знаем, че в понеделник Маркъс е дошъл при Ленка. Също знаем, защото Дънкан ни каза, че тогава Ленка му е казала как Дънкан е блъснал Алекс в морето. Маркъс веднага отишъл да чака Дънкан пред работата му същия следобед.

— И?

— Но писмото, изпратено от Ленка на Маркъс, е написано два дни по-късно.

— Сигурен ли си?

— Да. Чакай, ще проверя. — Крис измъкна писмото от джоба на коженото си яке. — Да, ето го. Изпратено е в сряда на четиринайсети февруари.