Майкъл Ридпат - Хищникът

Халид се поинтересува за централноевропейския пазар на високодоходни облигации и Крис му отговори толкова изчерпателно, колкото бе в състояние. Проблемът беше, че все още нямаше много емисии за избор — само три, които можеше горещо да препоръча.

Рибата пристигна, приготвена според предпочитанията на Халид.

— Но вие не инвестирате само във високодоходни, нали? — попита той.

Крис му разказа за държавните облигации: за форинтите, злотите, кроните и латите, с които работеше ежедневно. Халид се заинтересува и задаваше интелигентни въпроси. Той също се занимаваше с търговия на континенталните облигационни пазари преди въвеждането на еврото и личеше, че е доста добър в това. Докато говореха, Крис осъзна, че след две години пълно потапяне в този бизнес също познава тези пазари много добре.

Приключиха с кафето и Халид настоя да плати сметката.

— Беше много интересно — каза той. — И благодаря, че ме разубедихте за „Юрика телеком“.

— Няма защо. Мисля, че за момента това е умно решение. Не бих се доверил на „Блумфийлд Уайс“ за тези облигации.

— Знам какво имате предвид — каза Халид. — Познавате ли Хърби Екслър?

— Работех за него.

— А, ясно — предпазливо каза Халид.

— Не се притеснявайте. Той ме прецака.

— Прецака и мен — каза Халид. — Няколко пъти. Мисля, че ме смята за тъп арабин, когото може да мами, когато си поиска. Какво направи с вас?

— Помните ли онази голяма конвергентна позиция на „Блумфийлд Уайс“ преди няколко години?

Халид кимна и каза:

— Как мога да я забравя?

— Е, добре, това бях аз. Но когато поисках да се отърва от нея, Хърби настоя да я удвоя. Направихме го, загубихме, бях обвинен и ме изхвърлиха на улицата.

Халид го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали Крис не му сервира удобна за самия него версия. Сигурно разбираше, че не е така. Но това не бе необходимо — Крис нямаше причина, поради която да се опитва да го впечатли.

— Той е голям задник — отбеляза направо Халид.

Крис се усмихна.

— Не бих оспорил това заключение.

Тази вечер Крис се прибра късно. Преди да си легне провери електронната поща. Имаше едно писмо от Маркъс.

Казваш, че удавянето на брат ми е било случайно, но имам само думата ти като доказателство. Ако не можеш да ми се довериш, като ми разкажеш какво се е случило на яхтата, тогава и аз не мога да ти кажа какво ми съобщи Ленка. Обезпокоен съм от смъртта й. Не мисля, че мога да се доверя на някой от хората, които са били на яхтата през онази нощ. Затова няма да ти дам телефонния си номер, нито адреса.

По дяволите! Крис бързо написа отговор.

Маркъс,

В неделя летя за Щатите. Отивам в Ню Йорк и Хартфорд, Кънектикът. Много бих искал да се срещнем. Ти определи времето и мястото и аз ще бъда там.

Изпрати писмото и си легна. На другата сутрин го очакваше лаконичен отговор.

Не.

Крис въздъхна. Все пак Ерик беше прав. Не можеше да е кой знае колко трудно да се открие човек на име Маркъс Луброн. Никога не бе чувал фамилията „Луброн“ преди да срещне Алекс. Щеше да отдели малко време в Ню Йорк, за да го намери. Може би Ерик можеше да помогне.

Крис стоеше до портиерската будка и гледаше децата. Спомни си колко се бе ядосал навремето в Оксфорд, когато бе прочел една статия от дипломиран висшист за това колко млади му се стрували всички студенти. Но сега, след дванайсет години, знаеше, че това е вярно. Възможно ли бе да е изглеждал някога като тези деца?

После я видя да крачи през двора — с джинси, вълнена блуза и дънково яке. С облекчение забеляза, че изглежда с няколко години по-възрастна от пъпчивите обитатели на колежа. Меган грейна, когато го видя. Той я целуна по бузата, студена в мартенския въздух.

— Здравей. Много се радвам да те видя — каза тя.

— И аз. Благодаря за поканата.

— Това бе най-малкото, което можех да направя след гостоприемството ти миналата седмица. Имаш ли нещо против да се поразходим?

— Не — каза Крис.

— Познаваш ли Кеймбридж? — попита Меган. — Не си идвал тук, нали?

— Учих другаде — отговори Крис. — Преди десет години прекарах тук две пиянски вечери на гости на колеги. Срам ме е, но нямам ясен спомен.

Тръгнаха да се разхождат. Крис се изненада колко различен от университетските му спомени е Кеймбридж. По това време на годината имаше малко туристи. Макар студентите да си имаха свои собствени проблеми, тревоги и грижи, навсякъде цареше атмосфера на безоблачно спокойствие. Тук автомобилите бяха забранени и най-силните звуци бяха стъпки зад гърба им или звънецът на стар велосипед. Крис се чувстваше като презрян натрапник от материалистичната суетня на друг свят — свят на чекове, пътуване до работата с метрото, костюми и ипотеки.