Майкъл Ридпат - Хищникът

Започна да се стъмва. Навсякъде около тях се появиха светлини от шамандурите, яхтите и къщите на брега. Меган включи светлините на яхтата.

— Ти изглеждаш твърде мил за инвестиционен банкер — каза тя.

— Професията не е толкова лоша.

— Ужасна е. Ерик ми разказа как решили да отстранят хората, попаднали в последната четвърт на списъка с оценките от програмата. И не разбирам фактическото неодобрение на екипната работа.

— „Блумфийлд Уайс“ е просто на върха и дори малко над него — заяви Крис. — Честно казано, аз се опитвам да не обръщам внимание на тези неща. Това е едно жестоко място. Но мисля, че мога да се справя в него, и това ме изпълва с известна гордост.

— Но инвестиционните банкери не спекулират ли просто с парите на другите хора, за да си плащат неприлични заплати от печалбите?

— Не е толкова просто. — Меган го погледна така, сякаш бе чувала това и преди. Което сигурно беше така. От Ерик.

— Не, наистина. Инвестиционните банки осигуряват света с капитал. Светът се нуждае от капитал, за да създава благосъстояние и работни места.

— Значи всички на Уолстрийт се борят всеки ден със световната бедност?

— Не точно. — Част от Крис разбираше нейната гледна точка. Баща му определено щеше да се съгласи с нея. Но ако самият той трябваше да се справи добре в „Блумфийлд Уайс“, а той искаше да се справи, тогава се налагаше да отхвърли този тип разсъждения. Във всеки случай не искаше да спори с нея. — А ти с какво се занимаваш? Живееш във Вашингтон, нали?

— Уча за магистърска степен в Джорджтаун. Средновековна европейска история. И преди да го кажеш, знам, че и това няма да спаси Третия свят.

— Но на теб ти харесва, нали?

— Много е увлекателно. Наистина. Но се намирам в една от онези вбесяващи ситуации — колкото повече чета по темата, толкова по-малко я разбирам. Можеш да се опитваш да разбереш света такъв, какъвто е бил преди хиляда години, но ние никога няма да успеем да го разберем напълно.

После почна да му разказва всичко за Карл Велики и неговия двор от учени и блюдолизци, а той я слушаше. Беше изучавал история, но бе избегнал Средновековието като прекалено чуждо на света, който разбираше. Меган го направи да звучи истинско. А на Крис просто му харесваше да разговаря с нея.

Когато наближиха устието на залива, Ерик се върна и пое управлението. Предупреди ги, че ще има малко вълнение, щом излязат в открити води, и стана точно така. Морската повърхност все още бе развълнувана от бурята през изминалата нощ. Ерик даде газ и яхтата ускори ход към Кънектикът.

Беше тъмно, но се виждаха светлини във всички посоки: бели, червени, зелени, мигащи, постоянни, движещи се, неподвижни, единични и на групи. Ерик явно можеше да разбира значението на всички. Луната превръщаше мрачносивото море в сребро и очертаваше бреговата линия като черен силует. Понякога я затъмняваше облак и тогава върху водата сякаш се спускаше тъмно наметало.

Крис слезе по стълбата в кубрика и видя, че всички са доста пияни. Той самият бе изпил само една бира след като отплаваха, но Ленка, Дънкан, Иън и Алекс се бяха почерпили с по няколко маргарити. Въпреки че се смееха, Крис можа да усети напрежението — смехът бе прекалено висок, закачките твърде обидни и в цялата олелия се долавяше истерична нотка.

И наистина не мина много време, преди обстановката да се взриви.

Естествено, фитилът бе запален от кавга между Ленка и Дънкан.

— Това ми напомня малко за Кейп Код, не мислиш ли, Ленка?

— Не ставай смешен — изфъфли тя. — Изобщо не прилича на Кейп Код.

— Прилича — настояваше Дънкан. — Точно като него е.

— Но сега е тъмно, Дънкан. Не можеш да видиш нищо. Всъщност тук няма никакви плажове. Има само огромни къщи. Дори морето изглежда различно.

— Не, не е така. Помниш ли онова място в Чатам, където ходихме? Онзи мотел, в който лежахме цяла неделя сутрин и просто гледахме морето от прозореца? Не се преструвай, че не си спомняш.

— Няма ли да млъкнеш! — избухна тя. — Това е минало! Не го ли разбра, Дънкан? Свършено е. Не можеш да продължаваш да говориш така, сякаш все още сме заедно.

— Но ние си прекарахме страхотно. Не можеш да го изтриеш от паметта си.

— Мога и ще го направя! — заяви Ленка жестоко.

Дънкан я гледаше, без да казва нищо. После грабна бутилка бира и несигурно заобиколи мостика към бака.

— Внимавай, Дънкан! — извика му Ерик отгоре. Яхтата се носеше по вълните и Дънкан лесно можеше да загуби равновесие.

Иън, Крис, Алекс и Ленка седяха в неловко мълчание в кубрика. Ленка наистина бе прекалила. Тя вероятно си даваше сметка за това, но не позволи на никой от тях да го каже.