Майкъл Ридпат - Хищникът

— Хайде де, Крис. Дай да видя първата страница.

Бавно и решително Крис взе писалката и се наведе над работата си. Дънкан не беше дете — а той трябваше да си довърши изпита.

— Крис! Копеле гадно!

Този път шепотът на Дънкан бе прекалено висок. Аби чу и обърна глава към тях. Крис се наведе над листовете си.

— Гад — изсъска Дънкан, когато Аби отново се обърна към Ерик.

Излязоха от изпита напълно съсипани. Навън ги очакваше Джордж Калхун. Нареди на всички наети в САЩ курсисти да отидат за бърз тест на кръв и урина за медицинската им застраховка. Крис, Дънкан и Иън бяха прекалено уморени и това изобщо не ги впечатли. Единственото им желание бе да се измъкнат от сградата колкото е възможно по-бързо.

— Ще дойдеш ли в „При Джери“? — обърна се Иън към Крис.

— Да, разбира се. — Крис се обърна към Дънкан. — Ти ще дойдеш ли?

Дънкан — блед и почти разплакан — не му обърна внимание и тръгна към асансьора.

Иън вдигна вежди.

— Какво му е?

Крис уморено въздъхна.

— Негова си работа. Хайде да пийнем по бира.

Беше рано и в „При Джери“ бе почти празно. Но Ерик беше там.

— Как излезе толкова рано? — попита Крис.

— Свърших. Не мога да понасям това място. Затова дойдох тук да ударя една бира.

— Хич да не ти пука — каза Иън. — Дай сега да пием. — Той разхлаби вратовръзката си и изпи бирата си на екс. Ерик му наля още една.

— Как се справихте? — попита Крис.

Ерик се усмихна.

— Хайде да не задаваме тези въпроси. Край. Всичко приключи. Дайте просто да се напием.

Така и направиха.

С края на програмата дойде спадът на напрежението. Последваха четири дни на агония, докато чакаха работите им по капиталови пазари да бъдат оценени и американците да получат назначенията си. Крис бе изумен, че Уолдърн може да оцени така бързо толкова много дълги работи. Теорията на Иън беше, че е накарал студентите си да го направят.

След първоначалния си гняв към Крис Дънкан му прости. Даваше си сметка, че я беше оплескал; призна, че сам си е виновен за слабата подготовка. Но Крис все още изпитваше вина. Не защото смяташе, че е трябвало да помогне на Дънкан — приятелят му нямаше право да очаква той да мами заради него. Измъчваше се от мотивацията, която го бе подтикнала да загърби Дънкан на изпита. Философията на „Блумфийлд Уайс“ да се грижиш за себе си и оставиш колегите си сами да се оправят най-после бе стигнала и до него. Той не искаше да изложи на опасност собствените си шансове за добро представяне; в най-мрачните си моменти мислеше, че е желал провалянето на Дънкан и това го тревожеше. „Блумфийлд Уайс“ го променяше и той не бе сигурен, че това му харесва.

Алекс бе необичайно потиснат и почти не говореше. Всички решиха, че той съзнава лошото си представяне на изпита, но не иска да разговаря за това, и го оставиха на мира.

Резултатите от изпита бяха добавени към резултатите от всички други тестове в програмата, за да се оформят крайните резултати. Те бяха окачени на стената пред аудиторията в десет сутринта в четвъртъка на последната седмица. Курсистите се струпаха около Аби Холис, за да ги видят. Ерик беше на първо място, Руди Мос — на второто, Латаша Джеймс — на третото. Ленка беше четвърта. За свое огромно удовлетворение, Крис се промъкваше в първата четвърт на четиринайсето място. Иън бе трийсет и втори, а Алекс едва издрапваше над граничната линия на четирийсет и второ място. Дънкан се проваляше с гръм и трясък на петдесет и седма позиция. Само един човек бе под него — Фейсал, на когото не му пукаше.

След един час окачиха друг списък — назначенията на американските курсисти. Ерик получи работата, която искаше в „Сливания и поглъщания“. Въпреки че теоретично Алекс бе успял, той не получи работа. Прие го тежко — изглежда, напрежението от програмата и болестта на майка му накрая го бяха сломили. Руди Мос получи желаното назначение в отдел „Управление на активите“, а Латаша Джеймс, въпреки предното си място в класацията, стигна само до „Общински финанси“. Курсистите от чуждестранните офиси трябваше да почакат до завръщането си у дома, за да разберат каква работа са получили, или в случаите на Дънкан и Карла — официално потвърждение, че не им предлагат нищо.

Остатъкът от деня премина в събрания, попълвания на формуляри и още презентации от незначителни отдели. Клюките и врявата не спираха. Повечето курсисти бяха щастливи, че са изкарали. Реакциите на провалилите се бяха различни. Някои го приемаха стоически, други се опитваха да се шегуват, трети, като Дънкан, изглеждаха ядосани, а четвърти, като Карла, просто плачеха. Никой не знаеше какво да каже на тези неудачници. Хората като Руди Мос не им обръщаха внимание. Те вече бяха история в „Блумфийлд Уайс“ — бяха неудачници и притежаваха нулева стойност за работа в екип. Защо да си губят времето с тях?