Майкъл Ридпат - Хищникът

Крехката атмосфера на общност, създадена сред шейсетте млади банкери през изминалите пет месеца, се разпадаше и всеки гледаше напред към новия си живот със или без „Блумфийлд Уайс“. Нямаше прощално парти, а само откъслечни разговори, докато курсистите се занимаваха с формалностите — американците се опитваха да научат подробности за новите си работни места, а чужденците уреждаха завръщането си вкъщи.

Ерик и Алекс смятаха отново да организират парти за всички курсисти, но с приключването на програмата промениха намерението си. Решиха да поканят само тримата британци и Ленка в яхтата на бащата на Ерик, която стоеше на котва до северния бряг на Лонг Айланд. Всички, дори и Дънкан, с радост приеха поканата. И така, след последния час от програмата, всички се качиха на влака към Ойстър Бей. Вълнуваха се и за предстоящата вечер и за завършените курсове, които щяха да променят живота им завинаги.

Лъскавата бяла яхта бавно пореше тихите води на залива. Беше дълга девет метра, с кубрик на кърмата, висок мостик и бак. Ерик я водеше срещу слънцето, което бавно потъваше зад гористия хребет на Мил Нек. Вечерта беше чудесна, най-свежата от седмици. Бурята от предната вечер бе изчистила мръсотията и влагата от въздуха, оставяйки ясно небе с малки пухкави облачета и лек бриз. Краят на горещото лято наближаваше; до септември оставаше само седмица.

Напрежението от програмата за обучение изчезна с намаляването на донесените алкохолни запаси. Имаше хладилници с бира, а Ленка и Алекс бяха донесли съставки за коктейли „Маргарита“. Всички се преоблякоха в дънки и тениски и оставиха костюмите си долу. Дори Дънкан се чувстваше спокоен и макар да не си говореха с Ленка, поне не се цупеха един на друг.

Крис качи три бутилки бира на мостика при Ерик, който стоеше на щурвала. Меган седеше до него, облечена в избелели джинси и стар син пуловер. Вятърът залепваше черната й коса върху лицето.

Крис отвори бутилките. Меган му направи място да седне при тях. Вечерта беше спокойна. Корморани се стрелкаха ниско над водата, оцветени с червени и оранжеви отблясъци от залязващото слънце. Този ръкав на Ойстър Бей се вдаваше няколко километра навътре в сушата; от всички страни се издигаха заоблени ниски хълмове, покрити с дървета и усамотени имения с по някой кей навътре в залива. Навсякъде се виждаха закотвени малки и големи съдове — от дребни рибарски лодки до океански яхти.

— Страхотно е — отбеляза Крис.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Ерик. — И аз обичам морето.

— Излизате ли с баща ти?

— Преди излизахме често. Сега по-рядко. Аз съм зает, той е зает — знаеш как е.

— Къде живеят родителите ти? В някое от онези имения ли? — Крис посочи една от огромните къщи, накацали по брега.

Ерик се разсмя.

— Не. Те имат малко жилище в града. Ойстър Бей беше мястото, където живееха всички занаятчии, обслужващи големите имения. И все още е запазил малко от старата атмосфера.

Крис се изненада. Мислеше, че бащата на Ерик е богаташ.

— Ще се върнеш ли тук някой ден? — попита той.

Ерик сви рамене.

— Не знам. Може би когато остарея.

— В една от тези къщи?

— Ей сега ще ти покажа къде наистина бих искал да живея. Мястото е точно зад този нос.

Носиха се по вълните още няколко минути и Ерик докара яхтата съвсем близо до брега, до модерна бяла къща със заоблени елегантни линии и големи прозорци. Пред нея се виждаше басейн и морава, която се спускаше до водата. Къщата не бе съвсем по вкуса на Крис, но определено впечатляваше.

— Твърде модерна е за теб, а? — попита Ерик.

— Не разбирам нищо от архитектура.

— Проектирана е от Ричард Майер 3 3 Нюйоркски архитект, лауреат на наградата „Прицкер“ за архитектура през 1984 г. — Б.пр. . — Ерик забеляза, че името не говори нищо на Крис. — Добре, както и да е. Харесва ми.

Крис разглеждаше именията наоколо, построени на достатъчно разстояние едно от друго, за да бъдат изолирани, и достатъчно близо, за да може онзи, който ги наблюдава от морето, да се наслади на различния им стил.

— Какви хора живеят тук?

— Попзвезди, мафиотски босове, инвестиционни банкери.

На Крис за пръв път му хрумна, че за някои хора инвестиционното банково дело не е само средство за добра заплата, но и ключ към сериозно богатство. Не можеше съвсем да повярва, че самият той някога може да живее в такава къща, но за Ерик го вярваше. Осъзна, че стои близо до човек, който един ден ще е много богат.