Майкъл Ридпат - Хищникът

— Алекс може и да е мъртъв. Но Крис и Ерик са прави. Възможно е това да съсипе целия ти живот. — Тя го докосна по ръката. — И аз не искам да бъда отговорна за това.

Замълчаха, клекнали заедно на тесния мостик.

— Е, какво ще кажете? — попита Ерик. — Трябва да решим в следващите няколко минути. Крис?

— Казвам, че това беше инцидент. Алекс стоеше на бака, тръгна за още бира, подхлъзна се и падна в морето.

— Ленка?

— И аз мисля така.

— Дънкан? Става дума за твоя живот.

— Става дума за живота на Алекс.

— Да, и за него. Но сега говорим за твоя.

Той прехапа устна и кимна.

— Добре.

— Иън?

Иън все още не помръдваше, гледаше нагоре в небето.

— Иън? Ако ще използваме тази история, всички трябва да се придържаме към нея.

Иън гневно погледна Ерик. Внезапно Крис се запита доколко егоистичен е Иън. Щеше ли да рискува да излъже пред полицията, за да помогне на Дънкан? Накрая Иън кимна.

— Добре.

— Тогава всички сме съгласни.

— Не, не сме — каза Меган.

Ерик се обърна изненадано към нея.

— Защо?

— Защото трябва да им кажем истината.

— Но нали не мислиш, че Дънкан нарочно бутна Алекс в морето?

— Не. Но не е моя работа да решавам. Това е работа на полицията.

Яхтата наближаваше Ойстър Бей. Вече се виждаха светлините на две коли, които чакаха на брега.

Ерик заговори тихо на Меган, докато тя изключваше мотора.

— Знам, че мразиш лъжата. Не мога да те накарам да лъжеш. Но става дума за мой приятел. Ще го направиш ли заради мен?

Всички бяха вперили очи в нея. За Крис беше ясно, че е най-добре да се придържат към версията за случайното падане на Алекс. Не му харесваше идеята да лъжат пред полицията, но ако кажеха истината, нямаше да спечелят нищо, освен да хвърлят Дънкан в челюстите на американската правораздавателна система. Бе невъзможно да се предвиди резултатът. Той знаеше, че Дънкан ще страда за случилото се до края на живота си. Вероятно и Ленка. Крис уважаваше Меган за честността й, но се надяваше, че тя ще промени мнението си. Както им бе напомнил Ерик, Дънкан беше техен приятел.

Меган гледаше Ерик. Накрая пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре. Но не възнамерявам да разказвам измислици. Просто ще кажа, че не съм видяла нищо.

— Това ще е достатъчно — съгласи се Ерик. — Сега ме остави да вкарам яхтата в дока.

От първия удар Алекс го заболя. Вторият повреди нещо в мозъка му, някакъв механизъм на нервната система, който поддържаше тялото му в равновесие. Усети как коленете му се подгънаха и как залита назад. Почувства как бедрата му докоснаха парапета и се опита да се наведе напред, но дали защото бе пиян, или защото яхтата се люшна, не можа да го направи. Усети как пада назад и след секунда се озова под водата.

Беше много студена и сякаш изстискваше въздуха от него. Беше тъмно и тежестта на дрехите го дърпаше надолу, и той не можеше да каже в коя посока е повърхността. Риташе панически с крака и размахваше ръце. Дробовете го боляха, но успяваше да държи устата си затворена. После лицето му изведнъж се озова над водата и той пое въздух точно когато една вълна се пречупи над него. Морската вода ужили дробовете му и го задави. Алекс зарита трескаво с крака и успя да задържи лицето си над водата достатъчно дълго, за да успее да изкашля и изплюе водата. Пое нова глътка въздух, после го заля друга вълна.

Успяваше да се задържи над водата, макар че дрехите му тежаха като олово и студът го вкочаняваше. Огледа се и зърна отдалечаващата се яхта. Вдигна ръка да привлече вниманието им и бързо потъна, като погълна още вода. Отново се задави.

Беше в голяма беда и го съзнаваше. Не беше добър плувец и си даваше сметка, че е пиян. Вече не виждаше яхтата сред вълните.

Не искаше да умре. Беше твърде млад. Имаше толкова много неща, които искаше да свърши през живота си. Нямаше да умре.

Заплува натам, където бе видял яхтата за последен път. Опитваше се да плува равномерно, но беше трудно. „Забави. Плувай бавно.“ Важното бе да се държи на повърхността — те щяха да го намерят. Вече сигурно обръщаха назад. След секунда щяха да бъдат при него.

Забеляза нещо пред себе си! Някой плуваше към него! Алекс вдигна ръка, извика и заплува по-бързо.

Плувецът се приближи. „Слава богу“ — помисли Алекс.

— Тук! — извика той. — Тук съм!

Хвана ръцете, когато те се протегнаха към него. Искаше му се никога да не ги пуска. Беше спасен!

И внезапно ръцете го натиснаха надолу. Той беше толкова изненадан, пропусна да си поеме въздух, преди да потъне. Какво ставаше? Беше прекалено слаб. Не можеше да се бори. Протегна ръка, за да сграбчи плувеца, да го повлече надолу със себе си, но дробовете му вече се пълнеха с вода. Усещаше как потъва в мрака, в прегръдката на студеното, ледено море.