Майкъл Ридпат - Хищникът

„Нека остане“, реши Крис.

Крис погледна бюрото на Ленка. Във високата кристална ваза бяха поставени ярки оранжеви и червени цветя. Тя му бе казала, че ги наричат „райски птици“. Купуваше ги всяка седмица от цветарския магазин зад ъгъла. Крис се поколеба, после ги изхвърли в кошчето за боклук. Неприлично бе да изглеждат толкова ярки и живи, сякаш не знаеха новината. Но остави празната ваза на мястото й. Под бюрото й имаше четири чифта стари обувки. Ленка твърдеше, че мисли най-добре боса и понякога дори посрещаше посетителите без обувки. На Крис му трябваха два месеца, за да разбере как беше събрала толкова много чифтове в работата — със сигурност дори Ленка не би си тръгнала боса за вкъщи. Разбира се, отговорът бе, че когато ситуацията на пазарите не й изнасяше, тя отскачаше до Бонд стрийт и купуваше нов чифт, който бързо събуваше след връщането си в офиса.

Но Крис не можеше да си позволи да загуби деня в размишления за Ленка. Провери цените на акциите от техния портфейл. Пазарът беше слаб. Руският министър-председател бе подал оставка в разгара на скандал за корупция и Източна Европа бе обзета от паника. Акциите на голямата компания „Юрика телеком“ бяха спаднали с пет пункта. Крис трябваше да разбере какво е имала наум Ленка, когато е купувала тези облигации. Но това също можеше да почака. Нямаше намерение да търгува през следващите няколко дни, ако можеше да го избегне.

После проведе кратък телефонен разговор с Иън Даруент. Иън все още работеше в „Блумфийлд Уайс“ — сега бе брокер на европейски високолихвени облигации. Именно от него Ленка бе закупила книжата на „Юрика телеком“.

Разговорът не вървеше. Когато Крис напусна „Блумфийлд Уайс“, Иън му обърна гръб и Крис не можеше да се насили да му прости. Иън очевидно също се чувстваше неудобно с Крис, особено сега, след като „Карпейтиън“ бе закупил високолихвени европейски облигации. Затова бяха стигнали до мълчаливо съгласие Иън да разговаря с Ленка. Но вече се налагаше това да се промени. Тина бе съобщила на Иън за Ленка предния ден и двамата размениха сухи съболезнования за смъртта й. Крис беше сигурен, че Иън искрено съжалява за случилото се, но нямаше намерение да му помага да преодолее аристократичното си нежелание да го обсъжда. Завършиха разговора с обещание да разговарят за „Юрика телеком“ на другия ден.

Обади се и на Дънкан в бюрото по продажби на банка „Хоншу“, второстепенната японска фирма, където той работеше сега. Бе го уведомил от Прага за смъртта на Ленка. Разговорът им беше кратък — Дънкан направо онемя — разкъсваха го твърде много въпроси. Уговориха се да се срещнат в една кръчма след работа.

Следващата задача бе да информира инвеститорите във фонд „Карпейтиън“. Бяха осем, инвестирали общо петдесет и пет милиона евро. Намираха се предимно в САЩ и почти всички бяха познати на Ленка от работата й в „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк. Най-големият бе „Обединен живот на ветераните“, в който познатият на Ленка бе самият Руди Мос. Той бе единственият инвеститор, когото Крис познаваше лично. С останалите се бе срещал, но те имаха доверие на Ленка. Все пак през първата година двамата с нея бяха успели да им осигурят дивидент от двайсет и девет процента, така че трябваше да са доволни.

Крис реши да изпрати на всички писмо по интернет и да им се обади лично следобед. Това бе нелека задача. Новината шокира всички. Повечето, изглежда, се отнасяха към Ленка като към лична приятелка. За облекчение на Крис никой не спомена за изтегляне на инвестициите си от „Карпейтиън“. Единствената личност, с която не успя да се свърже, беше Руди, който не отговори на позвъняването му. Крис не се тревожеше за това — пропускът да се отговори на обаждане бе нещо типично за хора като Руди и понеже се познаваха, той беше инвеститорът, за когото Крис най-малко се притесняваше.

С напредването на деня Оли, изглежда, дойде на себе си. Крис го накара да се обади на борсата, за да разбере дали има риск руската криза да се разпространи в централноевропейските страни, където „Карпейтиън“ инвестираше. С това обикновено се занимаваха Ленка и Крис, но Оли не се справи зле. Крис напусна офиса в осем вечерта с усещането, че може би в края на краищата „Карпейтиън“ ще продължи съществуването си.

Когато влезе в „Уилямс“, Дънкан вече беше обърнал поне две халби. „Уилямс“ бе тъмна кръчма в малка уличка близо до Бишопсгейт. За пръв път бяха пили тук преди десет години. Заведението се намираше достатъчно близо до „Блумфийлд Уайс“, така че да е едновременно и удобно, и достатъчно далеч, за да се избегнат срещи с колеги или шефове. Беше се запазило непокътнато от трескавото ново строителство наоколо и бе станало тяхно обичайно място за срещи.