Майкъл Ридпат - Хищникът

Откриха тялото му на другата сутрин, разбито в скалите на няколко километра по-надолу по брега близо до Итънс Нек. Крис, Иън и Дънкан се задържаха още седмица в Ню Йорк заради разпитите с полицията и погребението. Зададоха им въпроси, на които отговориха с лъжи. После британците отлетяха обратно в Лондон, Ерик и Ленка заеха работните си места в „Блумфийлд Уайс“, а Меган се прибра във Вашингтон.

Ала Алекс беше умрял. И споменът за това как бе умрял щеше да остане у всички тях.

Крис се върна в офиса на „Карпейтиън“ в Лондон, изпълнен с решимост да гарантира оцеляването на фирмата. Това щеше да е трудно — „Карпейтиън“ бе много повече творение на Ленка, отколкото негово. Той познаваше всички детайли: администрирането на средствата, ценните книжа на физически лица в портфейла, балансите, договорите за поддръжка на компютрите, хората, които се грижеха за сградата и тъй нататък. Но идеите бяха на Ленка. Както и взаимоотношенията с инвеститорите.

Убийството на Ленка му се отрази в много отношения. Преследваше го ужасът на самото деяние. Щом затвореше очи, виждаше бледото й лице върху снежната улица, чувстваше топлината на лепкавата й кръв върху ръцете си, виждаше я как умира. Измъчваше го и вината, че не бе успял да спре убиеца. Когато беше буден, си спомняше нападението отново и отново. Ако бе реагирал само секунда по-рано на звука от стъпките, ако бе сграбчил ръката половин секунда по-рано… Фантазираше как би могъл да хване нападателя, да го събори на земята и да го надвие. Знаеше, че всичко това е безсмислено. Ако се беше оказал по-бърз, вероятно също щеше да бъде пронизан.

Обзет бе и от съвсем човешката мъка заради загубата на приятелка, която му бе помогнала в много труден момент и на която бе задължен, на една истински стойностна личност. Липсваха му смехът й, дрезгавият й глас, когато го дразнеше, жизнеността, която нахлуваше в стаята с влизането й.

И на последно място се тревожеше за нейната компания — за тяхната компания. Беше вложила много от енергията си в „Карпейтиън“ през последните три години. Фирмата бе станала най-важното нещо в живота й. След изживяването на първоначалния шок той откри, че „Карпейтиън“ се е превърнал във фокус на всички негови чувства към нея. Не бе успял да предотврати убийството й, нямаше как да я върне обратно, но можеше да направи така, че творението й да оцелее.

Първо трябваше да се справи с останалите двама членове на екипа — Оли и Тина. Оли беше с много слаби нерви. Крис и Ленка го бяха наели преди година и половина от банкрутиращия инвестиционен филиал на една британска банка. Той бе на двайсет и четири, много умен, но и много стеснителен. Изглежда, живееше в постоянен страх. В по-лошите си моменти Ленка използваше тази негова слабост по жесток начин. Но и двамата с Крис харесваха Оли и смятаха, че той ще се развие и ще се превърне в истински ценен актив за фирмата. Освен това Оли не вземаше голяма заплата и правеше кафето, без да се оплаква. Допреди седмица най-големият му кошмар бе да провали уреждането на сделка и да се налага поради това да понася упреците на Ленка. Но сега ситуацията бе много по-лоша. Той изглеждаше неспособен да изпълни дори най-простата задача и почти не говореше. Когато Крис му разказа за смъртта на Ленка, заплака. Крис го съжали, но в известен смисъл му стана приятно, че Ленка е означавала нещо за Оли въпреки подигравките. Крис го остави да се отдаде на мъката си за пет минути, но само за пет минути. Нуждаеше се от Оли — той беше умен, познаваше работата на „Карпейтиън“ и нямаше кой да го замести. Оли трябваше да порасне. Незабавно.

Тина бе направена от по-здрав материал. Тя бе невероятно компетентна деветнайсетгодишна девойка от Онгар, редовно поправяше развалената от Оли фотокопирна машина и не понасяше глупостите на нахалните брокери. През двата дни отсъствие на Крис именно тя бе приемала обажданията от играчите на пазара. Имаше малък опит във финансите, но се налагаше Крис да разчита и на нея. Тя, изглежда, чувстваше решимостта му да осигури оцеляването на „Карпейтиън“ и я споделяше.

Целият офис се състоеше от една стая с бюрата им, приемна, стая за електронното табло с цените на акциите и сделките, която служеше и за съвещания, кухня и една ниша за фотокопирната машина, факса и компютъра. Офисът не беше голям, но бе проектиран елегантно от един американски приятел на Ленка и в него имаше достатъчно въздух, светлина и професионална атмосфера. Всичко това не струваше много, с изключение на вълнообразната стена в приемната, на която изпъкваше фреска на завихрени форми в сини тонове. Крис и Ленка спориха заради нея — Ленка я харесваше, а Крис я смяташе за твърде предизвикателна.