Майкъл Ридпат - Хищникът

— В Гринич Вилидж?

— Точно така.

— Но това са километри!

— Да. Но не ни впечатлиха особено. Искам да кажа, че разстоянието изглеждаше безкрайно, но не се уморихме. Беше много романтично. После стигнахме до нейната улица и тя ме покани в апартамента си. Каза, че не мога просто да се обърна и да извървя отново целия път назад.

— И после?

— Ами после… — Дънкан се усмихваше.

— Трябва да ми кажеш.

— Не, не трябва.

— Добре, знам, че не трябва — призна Крис. — Но прекара уикенда при нея, така ли?

— Там беше по-безопасно, отколкото в нашия апартамент.

— И това е вярно.

— Не забеляза ли, че ме няма?

— Знаеш ли, не. Просто помислих, че се криеш в стаята си. — Крис отпи голяма глътка от бирата. Дънкан и Ленка. Това му харесваше. — Е, честито — каза той.

— Благодаря, но не го казвай на останалите. Кой знае какво може да си помисли Калхун.

— Майната му — изруга Крис. — Но, разбира се, ще го запазя в тайна. Обаче Иън ще разбере. И Алекс и Ерик.

— Ако те разберат, здраве да е — каза Дънкан. — О, между другото, Ленка спомена, че съжалява за казаното на Тамара.

— Няма нищо.

— Казва, че не си оттегля думите, а просто не е трябвало да ги казва.

Крис се усмихна.

— Кажи й, че и в това няма нищо лошо.

Настъпи лятото. Жегата в Ню Йорк през юни и юли беше толкова жестока, че бе неприятно да се излиза навън. Британците не бяха подходящо облечени за такова време — вълнените им костюми „Маркс енд Спенсър“ бяха възможно най-неудобното облекло за такъв климат. Влажността бе толкова висока, че докато изминеха пеша разстоянието между две пресечки, се обливаха в пот. Аудиторията им беше приятно хладна, но метрото вреше като огнен ад. Климатичната инсталация по линията „Лексингтън“ не можеше да се справи с пълния с потящи се пътници вагон. Крис, Дънкан и Иън понякога слизаха на Четирийсет и седма улица и изпиваха по една студена бира в някой бар, преди да се върнат под земята, за да продължат пътуването. Ленка, разбира се, не усещаше лепкавата жега в тоалетите си, които Аби Холис гледаше неодобрително, но не смееше да коментира.

Работата продължаваше да ги затрупва. В допълнение към капиталовите пазари на Уолдърн, които, изглежда, бяха един безкраен предмет, им преподаваха курсове по корпоративни финанси, счетоводство, международна икономика, кредитен анализ и етика. Водеха ги хора от обширната империя на „Блумфийлд Уайс“ от Токио до Чикаго, работещи в най-различни отдели от „Глобален надзор“ до „Деривати“. Темпото вървеше на приливи и отливи, но натискът върху тях никога не отслабваше — за това се грижеше Джордж Калхун.

За голяма своя изненада Крис откри, че всъщност курсът му е приятен. С изясняването на концепциите и свързването им в едно разбираемо цяло, интересът му растеше. Особено му допадаха лекциите на дилърите. Те бяха популярни сред курсистите — истината бе, че „Блумфийлд Уайс“ бе именно търговска фирма. Залагането на милиарди долари, големите мъже с големи уста, мъжкият език за изнасилвания и обезобразявания — всичко това се харесваше на определен тип курсисти. Но не това привличаше Крис. Той беше очарован от променливите взаимоотношения на пазарите, от това как предлагането и търсенето се отразяваха на движението на цените и как рисковият капитал се управляваше така, че загубите се намаляваха, а печалбите растяха. Не го интересуваха хвалбите на Кеш Калахан — водещ брокер в лондонския офис, който се фукаше с „шибането и подкарването на онези облигации“. По-интересни му бяха тихите разсъждения на Сеймър Танър — двайсет и девет годишната звезда на отдела за собствеността, за когото се говореше, че миналата година спечелил двеста милиона долара за фирмата. Крис вече започваше да се чувства у дома си в „Блумфийлд Уайс“. Тук имаше работа, която можеше да върши, ако го оставеха да я върши.

Джордж Калхун гореше от желание да създаде конкуренция. Искаше да запали курсистите си, да ги настърви и да им даде някаква цел. Затова след напускането на Дени Ейнджъл и Роджър Масдън окачи таблица с класирането на курсистите по успех от едно до шейсет или по-точно до петдесет и осем. Оценките бяха базирани върху комбинираните резултати от различни тестове в течение на курса. За да я направи по-пикантна, Калхун пусна дебела червена черта между номер 45 и номер 46 — от който започваше позорната последна четвърт. Обяви също, че първите трима по успех ще получат бонус в края на програмата.