Майкъл Ридпат - Хищникът

Крис остави Руди да виси на телефона няколко прелестни секунди.

— Добре, има един инвеститор, когото може и да успея да убедя да купи твоя дял — каза той накрая. — Но ще се изненадам, ако успеят толкова бързо да влязат във фонда.

— Опитай да ги накараш — сопна се Руди.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Захващай се за работа.

Крис затвори, потропа с пръсти по бюрото около двайсет минути и отново позвъни на Руди.

— Имаме късмет — обяви той. — Мисля, че намерих хора. Могат да влязат бързо. Ако можеш да изпратиш по факса нарежданията си днес следобед, до утре ще успееш да излезеш от фонда.

— Чакай до факса — каза Руди и затвори.

До пет часа Крис и Оли вече имаха нарежданията на „Обединени ветерани“ да продадат техния дял и подобно нареждане от „Роял банк“ на Кувейт за покупката му. Кувейтците се задължаваха да инвестират и още седем милиона евро. Жижка също изпрати факс, анулирайки предишните си инструкции за изтегляне от фонда. „Юрика телеком“ все още се намираше в същото лошо положение и изгледите за германската икономика не бяха цветущи, но „Карпейтиън“ щеше да оцелее.

— Не мога да повярвам — каза Оли за кой ли път. — Просто не мога да повярвам.

Крис се облегна на стола и се усмихна. Погледна към бюрото на Ленка. Тя щеше да е доволна от тях, където и да се намираше.

— Оли?

— Да?

— Ще преместиш нещата си отсреща, нали?

— Какво, сега ли?

— Не, не сега. Утре сутринта. Сега ще отида да купя бутилка шампанско за теб и Тина.

Маркъс седеше в колата си и пиеше кафе от „Роян“. Гледаше как от време на време някоя кола спира на паркинга. Познаваше повечето клиенти. Даже за тези, които не познаваше, можеше да каже, че никой не е Ерик Асл.

Ерик му се обади от летището в Бърлингтън. Бе постъпил по-възпитано от онзи другия, който просто се бе появил неканен. Маркъс отказа да го приеме в къщата си. Предложи да се срещнат в „Роян“ в три и петнайсет. Държеше много на този час, макар това да означаваше, че Ерик трябва да почака. В три и петнайсет Карл винаги се отбиваше за чаша кафе и поничка. Точен като часовник. И Маркъс искаше Карл да бъде там, когато се срещне с Ерик.

В три и десет до тротоара спря очукана кола с номера от Върмонт. От нея слезе мъж с шлифер с тютюнев цвят, огледа се и внимателно тръгна през снега и кишата към входа на ресторанта. Спря, огледа отново паркинга и влезе. Беше с две-три години по-млад от Маркъс — на възрастта, на която щеше да е Алекс, ако беше жив. Маркъс чакаше и наблюдаваше, стиснал пушката на седалката до себе си. Но Ерик беше сам.

След пет минути се появи бялата полицейска патрулна кола. Маркъс се усмихна, изскочи от колата и каза:

— Здрасти, Карл.

— Как си, Маркъс? — попита полицаят.

Маркъс беше сигурен, че Карл всъщност му няма особено доверие, но след като живееше в района от девет години, знаеше, че заслужава поне поздрав. И ако влезеше в свада с външен за града човек, беше сигурен, че Карл ще застане на негова страна.

Ерик седеше в едно сепаре в дъното на ресторанта. Костюмът му контрастираше с джинсите, комбинезоните и мръсните тениски наоколо. Той вдигна поглед при влизането на Маркъс и изглежда, го позна — той приличаше на по-малкия си брат даже десет години след последната им фатална среща. Маркъс седна в едно сепаре близо до бара, на няколко крачки от любимото място на Карл, но достатъчно далеч, за да не се чува разговорът им. Улови погледа на Ерик и му кимна. Ерик взе чашата си с кафе и дойде при него точно когато Карл сядаше на мястото си на бара. Карл поръча поничка и чаша кафе и се впусна в обичайния си разговор със собственика Роян, който знаеше как да котка редовните посетители. Според Маркъс Карл прекарваше деня си в ядене из окръга и пак не успяваше да наддаде и грам — беше си все така мършав.

Очите на Ерик се стрелнаха към полицая, после той се усмихна.

— Играем по правилата, нали?

Маркъс не отвърна на усмивката му.

Ерик подаде ръка.

— Ерик Асл.

Маркъс не се ръкува.

— Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Ами говори.

Маркъс правеше всичко възможно, за да изкара Ерик от равновесие, но не се получаваше. Ерик, изглежда, не се впечатляваше от грубостта му.

— Добре — каза той, отпи от кафето си и изгледа твърдо Маркъс.

— Казах, говори!

— Искам да говоря с теб за брат ти.

— Това го разбрах.

— Той беше мой приятел.

— Да бе. Точно както е бил приятел и на онзи другия. На онзи британец. Щом сте му били приятели, защо той е мъртъв?