Майкъл Ридпат - Хищникът

Иън потърси тялото на Алекс, но не успя да го открие. Не знаеше дали е потънало или просто отнесено от вълните. Но след две минути започна да се тревожи за собственото си положение. Беше уморен и измръзнал. Къде беше проклетата яхта? Спря да пляска неистово с ръце и крака и заплува бавно, за да пази силите си.

Мозъкът му бе блокирал от студа, умората и шока от видяното. Какво, по дяволите, бе направил Ерик? В това нямаше смисъл.

Трудно бе да плува в бурното море. Гълташе много вода и непрекъснато кашляше и плюеше.

Накрая чу двигателя на яхтата и после я видя да се приближава към него в мрака. Чу познати гласове, нечии ръце го издърпаха на палубата и той се просна на нея изнемощял.

— Не казвай нищо — прошепна в ухото му Ерик. — Алекс щеше да им разкаже за нас двамата. Трябваше да го направя.

И Иън не каза нищо. И без това бе прекалено уморен, за да може да мисли нормално, така че се съгласи с историята, предложена от Ерик и Крис. После какво, по дяволите? Ерик, изглежда, държеше нещата под контрол. Ако Иън се опиташе да каже на полицията какво бе видял, щеше да се забърка в неприятности. Всичко това нямаше нищо общо с него. Просто трябваше да мълчи и да го забрави.

Но разбира се, не можа да забрави. Въпреки че не беше отговорен по никакъв начин за смъртта на Алекс, изпитваше вина. И по някакъв странен начин тази вина заздрави връзката между него и Ерик. Двамата споделяха тайната. Ако и двамата не проговореха, всичко щеше да е наред. И през десетте години, последвали смъртта на Алекс, Ерик определено се бе справил чудесно.

Иън вече знаеше, че е направил ужасна грешка. С годините осъзна, че няма какво да губи, в сравнение с Ерик. Именно Ерик снабдяваше с наркотици Алекс и Иън. Никой от тях не бе нещо повече от нередовен потребител на дрога през уикендите, но в очите на „Блумфийлд Уайс“ и полицията Ерик щеше да е доставчикът, а Иън и Алекс — клиентите. Ерик някак си се измъкна от тестовете за наркотици — да, точно така, тръгна си рано. Иън не беше тестуван, защото бе от групата на служителите от лондонския офис. Но Алекс бе тестуван и го хванаха. Той се тревожеше за работата си, за медицинските сметки на майка си и Ерик бе сигурен, че Алекс ще го издаде, за да си спаси кожата. И Ерик не само щеше да загуби работата си, но фактът щеше да стане публично достояние. Ако искаше да се кандидатира за политически пост в бъдеще, всеки журналист, който си направеше труда да се порови, щеше да открие, че е бил уволнен от фирма на Уолстрийт заради наркотици. Иън беше сигурен, че именно това бе подтикнало Ерик да убие Алекс.

Рисковете за Иън бяха много по-малки. Наистина, щеше да загуби работата си, но в края на краищата можеше да намери нещо друго. Но просто бе по-лесно да се придържа към версията на Ерик за случилото се и с времето ставаше все по-трудно да промени решението си.

Постъпи глупаво, като каза на Ленка за Ерик. Никога нямаше да му прости убийството й. Иън винаги бе харесвал Ленка. Двамата бяха преживели много хубави моменти заедно в седмиците преди смъртта й. Но и досега той се чувстваше неспособен дори да протестира срещу убийството й заради страха си от Ерик. Е, вече нямаше да е така.

Излезе от кафето гневен и тръгна към реката. Дъждът най-после бе спрял и улиците бяха тихи в неделната сутрин, с изключение на странната група уелски махмурлии, залитащи след нощното пиянство. От вида им Иън заключи, че техният отбор е загубил.

Какво можеше да направи? Някъде около час сериозно се забавлява с идеята да убие Ерик. Това щеше да е справедливо възмездие за убийството на Алекс и особено на Ленка. Щом Ерик можеше толкова хладнокръвно да убива старите си приятели, защо Иън да не може?

Но знаеше, че това няма да стане. Не че имаше скрупули. Според него копелето си го заслужаваше. На Иън просто не му стискаше. Практическите подробности по планиране и извършване на убийство просто не бяха по силите му.

Спря в друго кафе някъде на „Маре“ за една ранна бира, цигара и нещо за хапване. Облаците започнаха да се разкъсват и сред тях си пробиха път тънки снопове слаби слънчеви лъчи.

Ако не убиеше Ерик, как трябваше да постъпи? Не можеше да продължава да заравя главата си в пясъка и да се преструва, че не знае нищо. Крис беше непоколебим и Иън не го подценяваше. Ако Крис успееше да разобличи Ерик, Иън нямаше да може да твърди, че е невинен свидетел. Щеше да загази здравата и да извади късмет, ако отърве затвора. Даже ако Ерик успееше да запази нещата в тайна, това щеше да е жесток процес. Още хора щяха да бъдат наранени или убити, може би и самият той. А той не искаше да прекара останалия си живот под сянката на това събитие, на което бе станал свидетел, но за което не се чувстваше отговорен.