Майкъл Ридпат - Хищникът

Трябваше да направи това, което бе длъжен да направи още преди години. Да говори. Противопоставянето на Ерик щеше да е опасно. Но нещата бяха стигнали точката, в която бе не по-малко опасно да не прави нищо.

Допи бирата и тръгна към остров Сен Луи. Пълноводна от дъжда, Сена бързаше към морето, дърпайки подпорите на мостовете, които препречваха течението й. Сега наоколо се виждаха повече хора, изкушени от мижавото слънце. Внезапно Иън се почувства по-добре от седмици насам. Сигурно по-добре от цели десет години. Разбира се, щеше да е трудно да реши на кого да разкаже. Можеше да опита да отиде в някой полицейски участък в Лондон. Или може би в Прага или Ню Йорк. Може би първо трябваше да си намери адвокат. Или да поговори с някой журналист. Всъщност, като помислеше за това, най-подходящият човек щеше да е Крис. Наистина всеки път, когато се виждаха напоследък, се счепкваха, но иначе Крис беше добър човек. Честен. Щеше да направи каквото трябва. Щяха да си дадат един на друг моралната подкрепа, необходима, за да преживеят това изпитание.

Колкото повече вървеше, толкова по-сигурно ставаше решението му. Накрая се върна в хотела, за да направи резервация за полет до Лондон на другия ден, да подремне и да се надруса.

След три часа, ободрен от решението си, от почивката и най-вече от поетия бял прах, той излезе за последната си вечер в Париж. Посети няколко бара по левия бряг на Сена и се натъкна на две датски момичета в някакво заведение близо до моста Сен Мишел. Престори се на французин и помисли, че се справя много добре с тази роля. Френският му не беше лош, а английският му с френски акцент бе достатъчно добър, за да заблуди датчанките. Прекарваше си добре, както и те. Вечерта бе много приятна, но после едната започна да го гледа с подозрение. На Иън не му пукаше, защото другата, с по-големия бюст, изглежда все още го смяташе за страхотен и се държеше много приятелски. След това подозрителната отведе приятелката си до тоалетната и двете не се върнаха.

След като почака половин час, Иън сви рамене, изпи още една бира и излезе от бара с убеждението, че след като бе успял да омае тези момичета, ще успее и с други.

Беше много пиян. Повървя няколко минути, без да знае къде отива. Озова се в тиха уличка на жилищен квартал далеч от баровете.

— Иън?

Обърна се. Съзнанието му бе прекалено замъглено, за да се изненада, че някой знае името му.

Ножът се заби дълбоко в гърдите му между третото и четвъртото ребро и прониза сърцето му.

Понеделникът беше много зает. На Крис му беше приятно да се зарови в работа. Така нямаше време да се тревожи за Меган, Иън или Дънкан. Оли страшно се зарадва на новината за кувейтската „Роял банк“. Пазарът се срина отново, но те не даваха пет пари. Това означаваше само, че загубите на Руди ще са по-големи, а „Роял банк“ щеше да влезе във фонда на по-ниска цена. Крис с облекчение разговаря с Халид по телефона — той се тревожеше да не би Дънкан да е забравил да му предаде разговора им. Халид искаше да инвестира веднага, така че Крис и Оли изминаха пеша половин километър до офиса на „Роял банк“ на Кувейт и представиха фонда пред Халид и неговия арабски шеф. Халид зададе някои провокиращи въпроси, но Крис успя да му отговори добре. Стана ясно, че Халид и шефът му вече са взели решение. Искаха да инвестират!

Същият следобед Крис осъществи телефонното обаждане, което очакваше цял ден.

— Добро утро, Руди, обажда се Крис.

— Да?

— Руди, страхувам се, че имаме проблем — заяви Крис, като се стараеше да говори, без да издаде радостта си.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— Става дума за цената на фонда, Руди. Тя спада много лошо. „Юрика телеком“ все още върви надолу. И тези германски трусове сериозно засегнаха нашите позиции в държавни облигации. Това е доста неприятно.

— И не звучи добре.

— Питах се дали при тези падащи цени няма да поискаш да преразгледаш решението си?

— Ти знаеш какво е решението ми — сопна се Руди.

„Много добре“ — помисли Крис.

— Ако можеш да изчакаш още месец, може би нещата ще се подобрят — каза Крис. Мъчеше се да говори неуверено.

— Да чакам цял месец? — възкликна Руди. — Ти си луд. Искам да изляза. И искам да изляза веднага!

— Но все още остават две седмици до края на трийсетдневното ти предизвестие.

— Не ме интересува. Искам веднага да ме измъкнеш от това сметище, чуваш ли?

— Не съм сигурен, че има начин да стане.

— Гледай да измислиш начин — изръмжа Руди.