Майкъл Ридпат - Хищникът

— И после това? — Маркъс кимна към листа пред себе си.

Ерик кимна.

— И кой е убил Иън? Дънкан?

Ерик се намръщи.

— Там е цялата работа. Не мисля, че е бил Дънкан. Мисля, че е бил Крис Шчипьорски.

— Британецът, който дойде да ме види?

— Да.

— Защо мислиш, че е той?

— Защото го видях на гишето за регистрация на полети за Париж. Щях да отида да му кажа здрасти, но ми идваше редът на опашката.

— Значи е летял до Париж. И какво от това?

— Можеше да е просто съвпадение. Но аз разговарях с него по телефона същия ден и той каза, че ще прекара уикенда в Лондон. Значи ме е излъгал. Защо да го прави?

Маркъс не изглеждаше убеден.

— Виж — каза Ерик, — не съм сигурен за Крис. Не знам как са се разбрали с Дънкан и не мога да съм сигурен, че той е убил Иън. Но го подозирам.

Маркъс се замисли. Отделните елементи се връзваха, с изключение на един.

— Ако Дънкан умишлено е удавил Алекс, тогава защо Ленка ми каза, че не той е отговорен за смъртта на брат ми?

— Не знам — отговори Ерик. — Може би е искала да каже, че Дънкан не е убил брат ти случайно. Но аз знам това, което ми разказа Иън. Той е видял Дънкан да натиска брат ти под водата.

Маркъс се наведе напред и разтри слепоочията си. Работата ставаше сложна.

— Имаш ли някакво доказателство?

Ерик въздъхна.

— Не. Ако имах, щях да отида в полицията. А така…

— Значи просто трябва да ти повярвам?

Ерик се усмихна.

— Ако искаш. Това си е твоя работа. Аз просто мисля, че имаш право да го научиш. Но моля те, не казвай на никого, че съм ти казал. Особено на Дънкан или Крис. Те не знаят за разговора ми с Иън и затова се надявам, че съм в безопасност. Но ти не си.

— Аз ли?

— Разбира се, че ти. Не и след като Ленка е разговаряла с теб. Съмнявам се, че ще спрат с Иън.

— Ти какво ще правиш? — попита Маркъс.

— Какво мога да направя? Ще мълча. Ще се преструвам, че не знам нищо. Ами ти?

— Аз ли?

— Да. Ти беше първият, който заподозря, че има нещо нередно. Сега си сигурен, че е било така. Какво ще предприемеш?

— Не знам. Трябват ми доказателства.

— Ако намеря доказателства, ще ти ги предоставя — каза Ерик. — Но нямам намерение да ги търся.

— Не знам какво ще предприема — повтори Маркъс.

— Утре трябва да замина за Лондон. Ако ходиш там, обади ми се на клетъчния телефон. Може да мога да ти помогна. Ето визитната ми картичка. — Маркъс я взе и я пъхна в джоба си, без да я погледне. — Трябва да се направи нещо, нали?

Крис дойде на работа рано сутринта. Двамата с Оли трябваше да преоценят портфейла. Преоценката трябваше да определи цената, на която инвестицията на „Обединени ветерани“ щеше да бъде прехвърлена на „Роял банк“ на Кувейт. Това беше лесно с държавните облигации, но високодоходните облигации имаха много по-неясни цени, а тези на „Юрика телеком“ бяха най-мътни от всички.

До девет и половина имаха всички цени с изключение на „Юрика телеком“. Спогледаха се с Оли и Крис набра номера на Иън. Макар да знаеше, че Иън е в Париж, го потърси по име — по този начин бе сигурен, че ще говори с човека, който го замества. Докато го свързваха, се чудеше с какъв ли номер ще излезе сега „Блумфийлд Уайс“. Той искаше колкото е възможно по-ниска цена. Колкото повече загубеше Руди, толкова по-доволен щеше да е Крис и толкова по-големи печалби щеше да осъществи „Роял банк“, когато пазарът подскочеше нагоре.

Накрая му отговориха.

— Крис? Аз съм Манди. Манди Симпсън.

Крис я помнеше като младши дилър по времето, когато работеше в „Блумфийлд Уайс“. Досега вероятно бе станала главен ръководител.

— Здравей, Манди. Как си? Не знаех, че заместваш Иън.

— Не го замествам. Отговорих ти просто защото те познавам.

Крис усети, че нещо не е наред.

— Какво има, Манди?

— Иън е убит. В Париж.

Крис затвори очи. Знаеше си. Просто си знаеше.

— Крис? — обади се Манди.

— Ужасно. Имаш ли някаква представа как се е случило?

— Намушкан е с нож.

О, Дънкан, Дънкан!

— Намушкан? Полицията хванала ли е убиеца?

— Не, доколкото знам. Но не знаем подробности.

— Боже!

— Съжалявам, Крис — каза Манди. — Знам, че бяхте приятели.

„Ама че приятел“ — помисли Крис. Но макар да беше убеден, че Иън е отговорен за смъртта на двама души, се изненада от обзелата го скръб.

— Благодаря, че ми каза, Манди. Дочуване. — И затвори.

Оли беше пребледнял.

— Боже мой! — възкликна той.

Крис шумно издиша.

Дънкан го беше убил. Тъпото копеле! В момента, в който Крис бе казал на Дънкан за Иън, Дънкан бе скочил в самолета за Париж, открил бе Иън и го беше убил. И явно не го бе направил кой знае колко хитро. Сигурно до двайсет и четири часа щеше да се озове в затвора.