Майкъл Ридпат - Хищникът

— Оли, можеш ли да ме оставиш за момент? Трябва да се обадя по телефона.

Оли излезе, а Крис се обади на Меган и й каза всичко.

— Сигурно е Дънкан — заяви тя.

— И аз мисля така.

— Този човек е луд. Винаги съм го знаела. — В гласа й се долавяше подтекста „нали ти казах“, но Крис трябваше да признае, че това е вярно.

— Права си — призна той. — Басирам се, че ще го хванат това тъпо копеле.

— И вече няма да го прикривам — заяви Меган.

— Не, този път не.

— Мислиш ли, че трябва да отидем в полицията?

Крис въздъхна.

— Не. Нека те дойдат при нас. Може да стане голяма каша. Те ще трябва да разследват убийствата на Ленка и Алекс, а ние все още можем да загазим заради прикриването на истината. Права си, че не бива да лъжем, но нека почакаме първо да ни попитат.

— Добре. Знаеш ли, изпитвам облекчение.

— Облекчение?

— Да. Сега, когато Иън… си отиде, вече никой няма да се промъква в спалнята ми. Няма да има повече мъртъвци. И ще го кажа направо — ако той е убил Ленка, значи си е получил заслуженото.

— Да — каза безизразно Крис.

— Какво има? Нали мислиш, че той я е убил?

— Да.

— Но не си сигурен, така ли?

— Не. А ти?

— Не виждам как можем да сме сигурни. Просто трябва да почакаме и да видим какво ще открие полицията.

— Меган?

— Да?

— Може ли да дойда да те видя довечера? В Кеймбридж?

Меган се поколеба.

— Разбира се. Ще се радвам.

— Довиждане тогава — каза Крис. Но беше разтревожен, докато затваряше телефона. Улови колебанието в гласа й и то не му хареса. Освен това тя бе права — не можеха да са сигурни за Иън.

Мина му през ума да се обади на Дънкан. Но нямаше смисъл — той почти сигурно беше в Париж и най-вероятно в някоя полицейска килия. Все пак вдигна телефона и набра номера на банка „Хоншу“. И се изненада, когато чу Дънкан да отговаря с мекия си шотландски акцент.

— Дънкан! Мислех, че не си на работа!

— Защо? — попита Дънкан. — Вторник сутринта е. Десет часът. Къде другаде да съм? Ти уреди ли нещо с „Роял банк“ на Кувейт?

— Да, уредих нещата. Слушай, трябва да говоря с теб.

— Давай.

— Не по телефона — изсъска Крис. Телефонните разговори на банка „Хоншу“ се записваха, разбира се, точно както в „Блумфийлд Уайс“.

Дънкан внезапно стана сериозен и сниши гласа си.

— За Иън ли става дума?

— Да.

— Добре. Сега трябва да отида на едно съвещание. Ще изляза около дванайсет и половина. Можем да се срещнем тогава.

— Дънкан! Много е важно!

— Съжалявам, Крис, но не мога да се измъкна.

— Добре. Ще те чакам пред офиса ти в дванайсет и половина.

Офисите на банка „Хоншу“ се намираха на Финсбъри Скуеър. Дънкан закъсня с пет минути.

— Къде отиваме? — попита той, щом излезе.

— Ще се разходим — отвърна Крис и го поведе навън.

— Но вън е студено — възрази Дънкан. И наистина беше студено и духаше. — Не съм си взел палтото.

— Това си е твой проблем — каза Крис и бързо закрачи по Сити Роуд.

След стотина метра стигнаха до Бънхил Фийлдс — старото гробище на Лондон. Влязоха пред боядисаните в зелено железни врати и тръгнаха по една пътека между гъсто поставените надгробни камъни, покрити с мъх и лишеи. Крис седна на една пейка.

— Защо тук? — попита Дънкан. — Студено ми е.

— Тук е тихо — отговори Крис. В някой хубав ден щеше да е пълно с чиновници, които обядваха. Но в този мартенски вятър двамата бяха сами с надгробните камъни.

— Какво ти става? — попита Дънкан и пъхна ръце в джобовете си.

— Иън.

— Мислех, че аз би трябвало да съм ужасен от случилото се с Иън.

— Приятно ли беше пътуването до Париж, Дънкан? Видя ли забележителностите? Качи ли се на Айфеловата кула?

— Не знам за какво говориш. Не съм бил в Париж.

— Дънкан, аз не съм глупак. И няма отново да те прикривам.

— Да ме прикриваш ли? Какво искаш да кажеш? — После изведнъж млъкна. — Нещо се е случило с Иън, нали? В Париж? И ти мислиш, че аз имам нещо общо с това?

— Точно така. Даже много общо — каза студено Крис.

— Какво е станало? Той мъртъв ли е?

Крис го гледаше. Объркването му изглеждаше искрено. Но Крис току-що му бе казал, че няма да го прикрива. Дънкан нямаше причина да му каже истината, а имаше много причини да се прави на изненадан.

— Намушкали са го с нож в неделя вечерта. Ти си го намушкал.

— Стига, Крис — викна Дънкан. — Как можеш да говориш така? Не съм го убил. Дори не съм бил в проклетия Париж.

— Но искаше да го направиш, нали?

— Не, не съм искал.

— Наистина изглеждаше така, когато се видяхме в кръчмата на обяд.