Майкъл Ридпат - Хищникът

Знаеше, че трябва да го види. Това вероятно беше добро. Приключване, каквото и да означаваше това. Ерик сигурно бе станал дебел и алчен инвестиционен банкер. Нямаха много общо, когато бяха студенти, а сега не би трябвало да имат нищо общо. Щеше да й се отрази добре да види Ерик след толкова години. И да убеди самата себе си, че й е по-добре без него.

В два часа се отказа и се върна в колежа. Потръпна, докато влизаше в стаята си. Бяха изминали само дванайсет часа, откакто някой се бе промъквал около леглото й. Щеше да й е трудно да спи в него тази вечер. Заключването на външната врата се бе оказало безполезно. Тя погледна дивана — ако го изблъскаше до вратата, преди да си легне, никой нямаше да може да влезе, без да я събуди. А тя щеше да пищи. Сигурно имаше поне сто души наблизо, които щяха да я чуят.

Крачеше из стаята. Среса се. Изрови отнякъде червило, което никога не използваше, и после го остави. За какво мислеше? Нямаше нужда да изглежда добре заради Ерик.

Застана до прозореца и се загледа към двора. Килим от снежинки и минзухари застилаше земята под стария чинар. Никога не бе виждала толкова голямо дърво и с толкова преплетени клони. Листата сигурно щяха да се появят след месец-два, но засега бе трудно да си представи това. Дървото изглеждаше някак си прекалено грохнало, за да е способно на това. Тя погледна часовника си. Три часът. Нито следа от Ерик.

В три и пет на вратата се почука. Тя беше пропуснала да го види как прекосява двора. Застави се да не отваря вратата веднага.

Той не бе много променен. Същата височина. Същите очи. Същата усмивка.

— Здравей, Меган.

Същият глас.

— Здравей.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. Но аз мислех да отидем някъде, ако нямаш нищо против. Да пием по чаша чай?

— И питки, надявам се.

— Сигурна съм, че ще се намерят.

— Тук е чудесно — каза Ерик, като огледа всекидневната й.

— Да. Приятно е. Имах късмет да получа това жилище. Повечето студенти живеят извън колежа. Имам и телефон, а тук това е истински лукс.

— Не мога да повярвам! Все още пазиш този плакат?

Той посочи черно-бялата фотография на изсъхнало дърво, стърчащо като призрак в пустинята Аризона. Тя рекламираше изложба на Ансел Адамс 6 6 Фотограф, особено известен с техническите си нововъведения и майсторско отразяване на ерозията на планинския терен. — Б.пр. от 1989 година.

— Обичам си го. Виж, даже е в рамка.

— Виждам. Много хубаво. Ще тръгваме ли?

Меган го заведе в една чайна, където бе ходила веднъж. Тя беше много старомодна и в туристическия сезон вътре сигурно щеше да е кошмар, но през март бе тиха и подходяща неутрална територия.

— Как я караш? — попита Ерик, след като поръчаха чай и питки. — Ама наистина.

— Ужасно — отговори Меган. Смяташе да запази хладнокръвно мълчание за последните две седмици, но сега, когато Ерик беше тук, се впусна в дълго описание на всичко случило се. Разказа му как се чувства заради смъртта на Ленка, за гостуването си при Крис и за неговите подозрения, за разследванията му за Дънкан, Иън и Маркъс Луброн. След това му разказа как е намерила ножа, колко е уплашена и как Крис бил заплашван в Ню Йорк.

Ерик бе внимателен слушател и изтръгваше от Меган сълзите и задръжките, които тя трудно споделяше дори със самата себе си, да не говорим за Крис. Беше й приятно да разговаря с него, да се освободи от част от натрупалото се през последните две седмици напрежение.

— Изглежда, често се виждате с Крис — отбеляза Ерик.

— Да — отвърна Меган със срамежлива усмивка.

— Той е приятен човек — каза Ерик.

— Да.

Ерик се усмихна.

— Радвам се.

Меган почувства как се изчервява. Но й бе приятно да покаже на Ерик, че има собствена връзка. Това, изглежда, разчисти пътя за един въпрос, който много искаше да му зададе.

— Как е семейният живот?

Той помълча и сякаш се намръщи само за секунда, преди да отговори.

— О, добре е — каза Ерик. — Вече станаха седем години.

— Знам. Имаш ли деца?

— Едно. Момче. Казва се Уилсън. На две годинки. Страхотен е.

— Сигурна съм, че си добър баща.

Ерик въздъхна и поклати глава.

— Непрекъснато отсъствам. Или поне повече, отколкото бих искал. Работата е лудница. Прекарвам половината си живот в самолет. Повече от половината си живот.

— Съжалявам.

— Изборът си е мой — отбеляза Ерик. — Знаеш ме какъв съм.

Меган се усмихна.

— Спомням си.

— Но това поставя под напрежение и мен, и Каси — обясни Ерик. — И съжалявам, че е така. Но човек просто не може да върши моя вид работа с половин скорост.