Стивън Кунц - Летяща чиния

Ако Хедрик беше истински гадняр…

Зачуди се дали Роджър Хедрик планира ходовете си толкова отдалеч.

След като обядва с председателите на парламентарните групи, президентът се върна в Овалния кабинет и включи телевизора. Също като половината граждани на Америка, той се опитваше да следи хода на събитията по телевизията. Освен това искаше да е наясно с настроенията на гласоподавателите. Четири телевизора бяха поставени един до друг, за да може едновременно да следи четири канала.

Подобно на Чарли Пайн в Австралия, и той гледаше интервюто с професор Солди. Останал за момент сам, президентът показа среден пръст на археолога.

За разлика от него, дъртият глупак явно не разбираше колко планове са застрашени заради неговите идеи за промяна. Успяваха ония политици, които знаеха какви лостове да натискат и какви копчета да въртят в съвременния свят. Естествено, на думи те приветстваха промяната и през цялата си кариера я направляваха, ала тази постъпателна промяна трябваше да облагодетелства ония, които ги бяха подкрепили, обикновено хора, които вече бяха на върха на хранителната верига. Президентът инстинктивно разбираше, че Солди говори за революционна промяна, от ония, които бяха обезглавявали крале, екзекутирали царе, разрушавали републики. Солди беше пророк на нова парадигма и президентът се боеше от него.

Слушаше интервюта със случайни минувачи по Си Ен Ен, когато влезе шефът на кабинета му О’Райли.

— Роджър Хедрик е поканил четири делегации, които да наддават за летящата чиния, господин президент. Вчера са пристигнали китайците, руснаците и японците. Преди десетина часа в имението му са дошли и представители на Европейския съюз. Ръководи ги Никола Пиеро, изпълнителен директор на „Еърбъс“. Преди два часа се обадил на френското правителство и съобщил, че се е возил на летящата чиния. Бил извънредно въодушевен.

— Държавният секретар нали каза, че европейците нямало да наддават за летящата чиния?

— Така заявили техните правителства на нашите посланици.

Президентът изключи телевизорите с бутоните на бюрото си и се отпусна назад.

— Излъгали ли са, или са си променили мнението?

— Излъгали са.

— И не можем да им кажем, че знаем, че са ни излъгали, така ли?

— Ако им кажем…

Президентът му махна с ръка да млъкне. Агенцията за национална сигурност беше на светлинни години пред останалата част от света в разшифроването на кодирани електронни предавания и отдавна подслушваше правителствата на чуждите държави. Естествено, ако разкриеха сведения, получени по такъв начин, щяха да компрометират цялата операция.

— Тая каша става все по-неприятна — изпъшка президентът и замислено скри лицето си в шепи. След малко мрачно погледна О’Райли. — Ще стане лошо, ако руснаците или китайците вземат чинията, още по-лошо ще е да я вземат японците, обаче ако я вземат европейците, ще е истинска катастрофа. Те разполагат с капитали и инфраструктура и ще се възползват веднага от технологията.

На лицето на О’Райли се изписа измъчено изражение.

— Обядвах с шефа на Федералния резерв. Според него технологията на летящата чиния можела да осигури доминиращо място на европейската икономика.

— Има ли вероятност европейците да платят толкова?

— Колко? Ако очаквате през следващите десет години технологията да увеличава брутния ви национален продукт с пет процента годишно, колко ще платите на Хедрик? Десет процента от увеличението? Двайсет? Или трийсет? Наистина стимулът за брутния национален продукт може да е по-малко от пет процента, но аз се басирам, че ще е повече. Може би много повече.

— Ами австралийското правителство?

— Те отричат, че летящата чиния е в страната.

В десет часа сутринта Рип Кантрел съсредоточено шофираше фирмения ван от Батърст в лявото платно на пътя, водещ на запад към имението на Хедрик. Носеше униформена риза и шапка.

Беше оставил човека в един бар, решен да изпие австралийската равностойност на хиляда щатски долара. Рип тържествено му бе обещал да му върне вана до вечерта. Това обещание не направи никакво впечатление на шофьора. Даже не попита защо му трябва колата. Видът на парите бе достатъчен, за да сключат сделката.

И сега Рип носеше новото си яке заради утринния хлад, риза с надпис „Фред“ на левия джоб и шапка с името на магазина над козирката и шофираше този стар ван, пълен с хранителни стоки.

Докато караше, той си тананикаше, опитвайки се да не обръща внимание на куркащия си стомах. Може би малко храна щеше да му помогне. В края на краищата от закуска бяха минали два часа. Е, защо не?