Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Момичето прошепна "не" с мек, почти неуловим глас.

Сеансът направи толкова силно впечатление на Емили, че сега, седнала във фотьойла, където от вестника я гледаше снимката на убитата лекарка, тя си спомняше съвършено ясно всеки детайл от събитието.

Професорът бе продължил:

– Сега е декември, 1952. Изплува ли някакъв образ в съзнанието ви?

– Не.

– Сега е септември, 1941. Изплува ли някакъв образ?

А после всички се шокирахме, спомни си Емили, когато ясен, авторитетен, мъжки глас отговори:

– Да!

Все със същия глас обектът съобщи името си и обясни с какво е облечен.

– Аз съм лейтенант Дейвид Ричардс, от Американския флот. Облечен съм в униформа, сър.

– Откъде си?

– Близо до Сиукс Сити, Айова.

– Сиукс Сити ли?

– Близо до Сиукс Сити, сър.

– А къде си сега?

– В Пърл Харбър, Хавайските острови, сър.

– Защо си там?

– Смятаме, че ще има война с Япония.

– Сега е шест месеца по-късно. Къде си, лейтенант?

В тона вече нямаше никаква арогантност, спомни си Емили. Описа пребиваването си в Сан Франциско. Корабът бил там на ремонт. Войната бе започнала.

После лейтенант Дейвид Ричардс съвсем ясно описа следващите три години от живота си по време на войната. Както и смъртта си, когато японски военен кораб ги нападнал.

– Господи, забелязаха ни! – извика той. – Обръщат. Ще ни нападнат!

– Лейтенант, сега сме на следващия ден – прекъсна го професора. – Кажи ми къде си.

Този път гласът беше различен, прецени Емили. По-тих, примирен. Спомни си отговора: "Тъмно е, сиво и студено. Aз съм във водата. Навсякъде около мен има отломъци. Мъртъв съм."

Дали е възможно при сеанс за връщане във времето в кабинета на доктор Мадън, някой да си е спомнил как е живял в Спринг Лейк в края на деветнадесети век? Дали по време на хипноза някой не е разкрил какво знае за събитията по онова време?

Нима някой пациент е предпочел смъртта на Лилиан Мадън, вместо да ѝ остави възможността да отиде в полицията със записките от хипнотичния сеанс и с името му?

Емили хвърли вестника и се изправи.

Това са глупости, смъмри се тя. Никой никога не е надничал в съзнанието на убиец, живял преди повече от сто години.

Точно в дванадесет и половина на вратата се звънна. Емили отвори и си даде сметка, че от обаждането на Ник в петък очаква с нетърпение да го види. Той влезе с топла усмивка и делово се здрависа с нея. Зарадва се да го види по спортно сако и пуловер.

– Обещах си, освен ако не е абсолютно задължително, да не слагам пола или обувки с високи токчета, докато не се явя на работа в кантората ви – сподели тя.

По светлокафяви джинси, пуловер и любимото ѝ кафяво сако от туид, се чувстваше като във втора кожа.

Мислеше да си вдигне косата, но после реши да я остави спусната.

– Спортното облекло ти стои страшно добре – отбеляза Ник. – Но вземи някакви документи за самоличност. В ресторанта сигурно ще искат доказателство, че си пълнолетна, преди да ти сервират вино. Радвам се да те видя, Емили. Мина поне месец.

– Така е. Докато приключа с всичко през последните няколко седмици в Олбани, бях много заета. А във вторник шофирах последните сто и двадесет километра за насам в пълно изтощение – едва си държах очите отворени.

– И откакто се нанесе в тази къща, определено нямаш спокоен ден.

– Меко казано. Искаш ли да ти я покажа? Имаме достатъчно време.

– Разбира се, но трябва да ти доверя, че вече съм впечатлен. Къщата наистина е великолепна.

В кухнята Ник погледна през прозореца навън.

– Къде намериха останките?

– Ей там – посочи тя към десния край на задния двор.

– За плувен басейн ли си копала?

– Предишните собственици вече бяха започнали. Донякъде се плаша, като се сетя, че бях на крачка да платя за изработеното дотук на предприемача и да се откажа.

– Не ти ли се иска да беше постъпила така?

– Не. В такъв случай нямаше да открият телата. За семейство Лорънс е добре да знаят края на трагедията. Пък и като разбрах вече, че прапралеля ми е била убита, възнамерявам да установя кой го е направил и каква е евентуалната връзката с убиеца на Марта Лорънс.

Ник се извърна.

– Емили, онзи, който е отнел живота на Марта Лорънс, а после е поставил безименния пръст на леля ти в ръката ѝ, е опасен човек с извратено съзнание. Не разгласяваш, надявам се, наляво и надясно, че търсиш убиеца.

Точно това правя, помисли си Емили. Доловила неодобрението на Ник, тя внимателно подбра думите си.

– Винаги се е предполагало, че Маделин Шапли е жертва на престъпно поведение, но допреди четири дни нямаше начин да се докаже. Имаше две версии: или е била убита от познат човек, или – докато е чакала годеника си, е излязла на разходка – и е била отвлечена от съвършено непознат в минаваща карета. Непознат обаче не би я закопал в задния ѝ двор. Тук я е заровил някой, който е познавал Маделин, бил ѝ е близък. Сега събирам имената на хората около нея; търся връзка между убиеца ѝ и човека, посегнал на живота на Марта Лорънс преди четири и половина години. Някъде трябва да има нещо черно на бяло – документ или дори подробно самопризнание. Не е изключено съвременник, потомък на убиеца на Маделин, да го е прочел. Или да го е открил човек, който се рови в архивите. Но връзка има, а аз разполагам с времето и желанието да я открия.