Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Така е. А на следващото утро сте отишъл на дълга разходка, но не по крайбрежната алея и не сте срещнал Марта, нали?

– Вече многократно съм отговарял на този въпрос.

– Доктор Уилкокс, на онова тържество съпругата ви загуби ли шал?

– Да.

Томи Дъгън наблюдаваше как по челото на доктор Клайтън Уилкокс избиват капки пот.

– Помоли ли ви да го приберете?

Уилкокс изчака, преди да отговори.

– Твърди, че ми казала да го мушна в джоба си. Сигурен съм обаче, че ме помоли да го прибера в чантата ѝ на масичката в антрето. Точно това и направих и повече не съм мислил за шала.

– А на другия ден следобед, когато и двамата сте забеляиали, че го няма, позвънихте у семейство Лорънс да го потърсите?

– Не.

Пълно разминаване с думите на жена му, констатира наум Томи.

– Защо? Не беше ли редно да попитате дали шалът не е у тях?

– Господин Дъгън, разбрахме за липсата на шала, когато вече бяхме научили за изчезването на Марта. Настина ли допускате, че в такъв момент ще си позволя да безпокоя разтревоженото семейство?

– Казахте ли на съпругата си, че сте се обадили за шала?

– За да има мир, я уверих, че съм проверил.

– Последен въпрос. Доктор Уилкокс, познавате ли лично доктор Лилиан Мадън?

– Не.

– Бил ли сте някога неин пациент; консултирал ли сте се някога с нея?

Уилкокс сякаш се поколеба. После, с едва доловимо напрежение в гласа, отвърна:

– Не, не съм бил неин пациент и нямам спомен да сме се срещали.

Лъже, реши Томи

В девет и петнадесет в неделя Николас Тод звънна на Емили.

– Уговорката ни за днес остава, нали?

– Естествено. В "Старата мелница" предлагали страхотни специалитети. Направих резервация за един часа.

– Чудесно. Ще бъда при теб в дванадесет и половина, ако ти е удобно. Между другото – надявам се да не съм те обезпокоил прекалено рано. Нали не те събудих?

– Вече ходих на църква и се върнах, а това е поне на километър. Отговорих ли на въпроса ти?

– Фукаш се. Хайде, опиши ми по-подробно как да стигна до къщата ти.

Емили затвори телефона и реши да прегледа спокойно за час-два сутрешните вестници. Предишния ден Уил Стафорд я върна с колата след обяда у семейство Лорънс; остана ѝ доста нреме преди лягане, което посвети на книгите от доктор Уилкокс. Искаше да му ги върне при първа възможност.

"Щом така акуратно ги сложи в торба от колежа "Енок" и ми предложи и аз да ги държа там, сигурно няма да си намери място, докато не си ги получи обратно" – усмихна се вътрешно Емили.

Освен това, призна тя пред себе си, желаеше събраната информация да се подреди в главата ѝ. Вчера научи и ощо нещо: Филис Гейтс, авторката на "Размисли върху моминството", е смятала Дъглъс Картър за убиец на Маделин.

Положително е грешка, помисли си тя. Дъглъс Картър се е самоубил, преди Летисия Грег и Елен Суейн да изчезнат. Да не би Каролин Тейлър, далечната роднина на Филис Гейтс, да е имала предвид, че Филис е подозирала Алън Картър? Той е бил братовчедът, "силно увлечен по Маделин, макар тя да е била на път да се сгоди за Дъглъс".

Дали е бил толкова увлечен, че да извърши убийство, вместо да я види омъжена за братовчед си, запита се Емили. Хайде, не мисли сега за това, нареди си тя, докато носеше чашата с кафе към кабинета, превърнал се вече в любимото ѝ помещение. Сутрин го огряваше слънчева светлина, и вечер – със спуснатите завеси и запалената камина – придобиваше уютен и интимен вид.

Настани се във фотьойла, отвори "Ашбъри парк прес" и видя заглавието: ПСИХИАТЪРКА УБИТА В БЕЛМАР.

Думата прераждане в първия абзац на статията привлече вниманието на Емили.

"Доктор Лилиан Мадън, дългогодишна жителка на Белмар и известен лектор по темата за прераждането, е била брутално удушена в кабинета си..."

С растящ ужас дочете материала. Последното изреченио гласеше: "Полицията разследва евентуална връзка между смъртта на доктор Мадън и човек, наречен вече преродения сериен убиец от Спринг Лейк."

Емили остави вестника и се замисли за курса по парапсихология, който посещаваше, докато следваше право в университета на Ню Йорк. Професорът бе върнал една от студентките – стеснителна двадесет и една годишна жена – в предишен живот.

Обектът на експеримента бе видимо в дълбоко хипнотично състояние. Професорът я върна към раждането ѝ, а после назад, "през топъл тунел", като я уверяваше, че пътуването ще бъде приятно.

Опитваше се да постави младата жена в друго време, сети се Емили. Каза ѝ: "Сега сме месец май, 1960. Оформя ли се някаква картина в съзнанието ви?"