Мери Кларк - Дневникът на един убиец

В три часа двадесет и пет души се събраха във всекидневната на Уил Стафорд. Хората от службата за тържества, също повикани тук, изглеждаха някак притеснени и в желанието си да изглеждат полезни, с радост се заловиха да пренасят столове от трапезарията, за да има къде да седнат всички, но донякъде тенденциозно поставиха пет за себе си малко настрани.

Томи Дъгън, най-важният от присъстващите, стоеше при камината. Оглеждайки групата, в съзнанието му се мярна трупът на доктор Лилиан Мадън. Нищо чудно в момента убиецът ѝ да се намираше в помещението. Тази мисъл едновременно го екзалтира и отврати.

Разполагаше обаче с една веществена улика – шала, заровен с трупа на Марта Лорънс. Само един да си спомни, че през онази вечер някой е носил сребрист шал, обшит с метални мъниста, и вече ще разполага със следа към убиеца.

– Благодаря ви, че откликнахте на молбата ни – започна той кротко. – Тук сме, защото вие сте последните, прекарали известно време с Марта Лорънс. Присъствали сте на тържеството в дома ѝ часове преди изчезването ѝ, когато – вече знаем – е била убита. През последните четири и половина години съм разговарял с всеки поотделно. Надявам се, събрани тук заедно, да си припомните нещо, което сте забелязали през онази нощ, но после сте забравили. Не е изключено Марта да е споменала, че ще се види с някого по-късно – вечерта или на следващия ден. Моля един по един да влизате в кабинета на Уил и да ми разкажете подробности от всички разговори, които сте водили с Марта през онази вечер, или разговори, които сте дочули тя да води с друг.

Направи пауза.

– Искам също да чуя от всеки какво точно е правил на следващото утро между шест и девет часа.

Томи обходи с очи стаята – интересуваха го реакциите. Робърт Фрейз явно беше бесен. Опънатата кожа върху високите му скули силно почервеня, а устните му се свиха в тънка, гневна черта. Твърдеше, че през въпросната сутрин е работил в цветните лехи, а съпругата му спяла. Понеже високи храсти заобикаляха къщата им, никой не го бе видял, за да потвърди алибито му.

Денис и Изабел Хюс, съседи на семейство Лорънс, съсредоточено бърчеха вежди. Видът и на двамата изразяваше готовност да помогнат. Тя е приказливка. Защо пък да не се сети нещо пропуснато досега, като гледа отново всичките, събрани заедно?

Помощник-началникът от службата за уреждане на тържества Рийд Търнър винаги го бе озадачавал. Около четиридесетгодишен, доста привлекателен, той се изживяваше като покорител на женските сърца. Томи забеляза, че в момента изглежда притеснен. Каква ли е причината?

Доктор Уилкокс пак се криеше зад философско изражение. Все така постъпваше, колчем Томи го бе разпитвал през последните четири и половина години. През онази сутрин бил излязъл на дълга разходка – това си призна, но не по крайбрежната алея, а из градчето. Възможно е да е така. Възможно е и да не е.

Госпожа Уилкокс. "Не бих искал да ѝ се изпречвам на пътя – помисли си Томи. – Изглежда доста непреклонна. Изразът ѝ в момента може да накара стрелките на часовник да спрат. Напомня ми на госпожа Орбах." Госпожа Орбах бе неговата учителка в пети глас. Приличаше на нея, но изглеждаше още по-свирепа, сякаш държеше томахавка в ръка.

Уил Стафорд – привлекателен ерген. Жените го харесват. Натали Фрейз доста пламенно го целуна, когато влезе. И то пред съпруга си. Дали Марта Лорънс е била увлечена по него, запита се Томи.

Присъстваха още четири двойки; всяка от съпругите определено си спомняше, че съпругът ѝ не е излизал рано през въпросната сутрин. Дали лъжеха, за да не падне някакво подозрение върху благоверните им? Нищо чудно.

Томи си представяше как всеки от тези мъже обяснява на съпругата си: "Значи ли, че заради десетминутната ми разходка рано сутринта, цялото градче трябва да се пита дали съм извършил убийство? По пътя не срещнах никого. Какво ще кажеш за версията, че въобще не съм излизал от къщата цяла сутрин?"

Госпожа Джойс. Наближаваше осемдесетте. Дългогодишна приятелка на по-възрастните Лорънс. След първоначалното разследване така и не му се удаде да поговори достатъчно с нея. Вече не поддържаше къща в градчето. Всяко лято отсядаше във "Вълнолома" за месец. Дойде специално за възпоменателната служба.

– Ами да започнем с вас, господин Търнър – предложи Томи. После се обърна към Пийт Уолш. – Готов ли си?

Бяха се разбрали как ще процедират. Нямаше да прилагат изцяло схемата за доброто и лошото ченге, но Пийт все пак щеше да седи зад гърба на онзи, с когото Томи разговаря, и да следи изявленията му в папката; ако установи несъответствие, ще се намесва.