Мери Кларк - Дневникът на един убиец

В това има логика, ако ѝ е бил пациент по някое време, помисли си Том.

– Джоан, освен в досието, къде още се отбелязва името на пациента?

– В дневника за предварително записване на часове и в компютъра.

Томи Дъгън стана.

– Джоан, ще открием този тип. Обещавам ви. Вашата задача е да започнете да се съсредоточавате върху пациентите. Ако ви хрумне нещо странно за някой, независимо колко незначително ви изглежда, звъннете ни веднага, става ли?

Остави визитка върху шкафчето до леглото.

С Пийт се върнаха в лекарския кабинет – екипът точно изнасяше найлоновия чувал с трупа на доктор Лилиан Мадън.

– Приключихме тук – съобщи шефът на съдебната лаборатория. – Съмнявам се да открием нещо полезно за вас. Тоя тип е бил достатъчно умен – носил е ръкавици.

– Вероятно в папките е намерил каквото е търсил – добави Уилет. – Шкафовете с досиетата на пациентите са в частния кабинет на лекарката, а ключът е пъхнат в ключалката. Убиецът или го е открил в най-горното чекмедже на бюрото на доктор Мадън, или тя вече го е била поставила там.

– Често ли е работила до късно през нощта? – попита Пийт Уолш.

– Снощи доктор Мадън е изнесла лекция в колежа. Когато се е прибрала, вероятно първо е отишла в кабинета. Палтото и чантата ѝ са в приемната. Какво ли е било толкова важно? Очевидно е седяла зад бюрото, когато е била убита. Сигурно въобще не е чула натрапника.

– Как е влязъл?

– Няма следи от насилени врати или прозорци. Допускам, че е имало отворен прозорец. Алармата беше изключена.

– Бил ѝ е пациент – обяви Томи убедено. – Например някой, който в състояние на хипноза е казал прекалено много неща и се е разтревожил. Иначе защо ще рови в папките? Ако е бил пациент, името му ще фигурира в дневника за предварително записване на часове. Така каза Джоан Ходжес.

– Опитал се е да изтрие данните от компютъра – уточни Уилет.

Томи кимна. Не се изненада.

– Ако не е проникнал до хард диска, надявам се да ги възстановим.

– Ще ви помогна – обади се последвалата ги все така смъртнобледа Джоан Ходжес.

Час по-късно вече силно раздразненият Томи Дъгън не се съмняваше в един факт: убиецът на Лилиан Мадън е бил неин пациент някъде през последните пет години. От този период липсваха всички дневници с предварително записани часове; липсваше и документацията, водена от Джоан Ходжес, и личните книжа на доктор Мадън.

Джоан изглеждаше на края на силите си.

– Ние трябва да вървим, а вие най-добре се приберете вкъщи – посъветва я Томи. – Пийт ще ви откара. – Обзе го странно безпокойство. – Откога работите за доктор Мадън, Джоан?

– Следващата седмица ще станат шест години.

– Доктор Мадън обсъждаше ли пациентите си с вас?

– Никога.

Томи прекосяваше Белмар след колата на Джоан, питайки се дали убиецът на доктор Мадън няма да реши, че секретарката ѝ е била и нейна довереница.

Ще поискам от местните полицаи да държат жилището ѝ под око, реши той. Стисна здраво волана, защото изведнъж изпита примитивната потребност да удари нещо с юмрук.

– Бил съм до убиеца – просъска той. – Усещал съм присъствието му. Просто не съм в състояние да посоча кой е.

Марти Броски от Олбани, Ню Йорк, не познаваше Томи Дъгън от окръг Монмаут, Ню Джърси, но двамата бяха сродни души – детективи до мозъка на костите си, които тръгват да разследват престъпление с упорството на хрътка.

Имаше и друго общо между тях. Осенеше ли ги онова почти мистично усещане за нещо нередно в едно престъпление – пък било то и привидно задоволително разрешено, – не намираха покой, докато не преразгледат всяка подробност, за да открият несъответствието.

Съобщението на Емили Греъм по телефона, че някой пак с пъхнал снимка под вратата ѝ в Спринг Лейк обезлокои дълбоко Марти Броски.

Беше сигурен, че като е заловил преследвача ѝ Нед Кохлър, го е лишил от възможността да я убие. Но сега вече не бе така убеден.

В събота следобед, докато разхождаше със съпругата си Джейни лабрадора Рейнджър в парка близо до дома им в Троя, Марти ѝ довери тревогите си.

– Арестувахме Кохлър пред къщата на Емили Греъм, но той твърдеше, че възнамерявал само да я изплаши и нямал никакво намерение да влиза вътре.

– Тогава ти му повярва, Марти. Всички му повярваха. Осъдиха го, защото я е преследвал – напомни Джейни.

– Вчера обаче ми каза друго. Искал Емили да разбере колко уплашена е била майка му, преди да умре.

– Много мил тип.