Ю Несбьо - Хлебарките

Двама мъже в зелено връхлетяха храсталака, единият приведен, с ранен другар на раменете. Прикри го зад едно повалено дърво и двамата с другия вдигнаха пушките, прицелиха се и откриха огън в пущинака. Сух глас оповести, че това е безнадеждната битка на Източен Тимор срещу президента Сухарто и неговия терористичен режим.

На подиума някакъв мъж шумолеше нервно с листове хартия. Бе пребродил света, за да разнася историята на страната си, и тази вечер беше от голямо значение за него. В залата на Клуба на чуждите кореспонденти нямаше много хора, едва четирийсет-петдесет човека. Те обаче бяха изключително важни за каузата на оратора; според него заедно можеха да направят това послание достояние на милиони читатели. Стотици пъти беше гледал филма, който прожектираха, и знаеше, че точно след две минути боевете върху лентата ще свършат и той ще се хвърли сам-самичък в не по-малко безмилостния огън на словесната битка.

Ивар Льокен усети ръка на рамото си и подскочи неволно.

— Трябва да си поговорим. Веднага — прошепна му глас.

В полумрака различи лицето на Хуле. Стана и двамата излязоха от помещението, докато един партизанин с наполовина изгоряло лице, застинало в неподвижна маска, обясняваше защо е прекарал последните години от живота си в индонезийската джунгла.

— Как ме откри? — попита Льокен, когато излязоха.

— Тоние Виг ми подсказа къде да те търся. Често ли идваш тук?

— Зависи какво разбираш под често… Обичам да съм в час със събитията. Пък и с някои хора тук водя ползотворни разговори.

— Със служители на датското и шведското посолство, например?

Златният зъб проблесна.

— Както споменах, обичам да съм информиран. Какво става?

— Много неща.

— По-конкретно?

— Знам кого разработвате. Случаите са свързани.

Усмивката на Льокен изчезна.

— Странно, но още през първите дни от пристигането ми тук се озовах на един хвърлей от мястото, откъдето си го наблюдавал.

— Сериозно? — не пролича дали Льокен влага подигравка.

— Старши инспектор Кръмли реши да ме заведе на туристическа обиколка по реката. Показа ми къщата на някакъв норвежец, който преместил цял храм от Бирма в Банкок. Знаеш кой е Уве Клипра, нали?

Льокен не отговори.

— И така… Снощи, докато гледах футболен мач, изведнъж навързах нещата.

— Защо точно по време на футболен мач?

— Най-прочутият норвежец в света играе в любимия отбор на Клипра.

— Е, и?

— Знаеш ли под кой номер се състезава Уле Гюнар Сулшер?

— Не. Пък и за какъв дявол ми е притрябвало?

— Момчетата по целия свят знаят. Тениски с неговото име и номер се продават в спортни магазини от Кейптаун до Ванкувър. Случва се и възрастни да си купят негова тениска.

Льокен кимна, без да снема поглед от Хари.

— Двайсети номер — каза той.

— Като на снимката. Изведнъж ми се изясниха и други неща. Дръжката на ножа, забит в гърба на Молнес, е инкрустирана със специална стъклена мозайка, а професор по история на изкуството установи, че ножът е антика от Северен Тайланд, най-вероятно изработен от племето шан. По-рано тази вечер се свързах с професора. Обясни ми, че племето шан населява и територии от Бирма, където — забележи — строи храмове. Характерна особеност на тези храмове била украсата на прозорците и вратите със същите стъклени мозайки като на ножа. На път към теб се отбих у професора и му показах една от снимките ти. Беше категоричен: прозорецът е на храм, построен от шан.

Ораторът от трибуната подхвана речта си. Гласът му звучеше металически и режещо по високоговорителя.

— Добра работа, Хуле. И сега?

— Сега ще ми кажеш какво става зад кулисите, а после аз поемам по-нататъшното разследване.

— Шегуваш се, нали? — разсмя се високо Льокен.

Хари ни най-малко не се шегуваше.

— Интересно предложение, Хуле, но не мисля, че ще стане. Началниците ми…

— „Предложение“ не е точната дума, Льокен. Опитай с „ултиматум“.

Льокен се разсмя още по-гръмко.

— Едно трябва да ти се признае, Хуле: голям мъжкар си. Защо реши, че си в позиция да поставяш ултиматуми?

— Ако разкрия на тайландския полицейски началник какви ги вършите, ще се сдобиете с ужасно голям проблем.

— А теб ще те изритат, Хуле.

— За какво? Първо, изпратен съм тук със задачата да разследвам убийство, а не да спасявам задниците на норвежки бюрократи. Не възразявам да закопчаете педераст, но това не е моя отговорност. А когато от Стуртинга разберат, че не са били осведомени своевременно за вашето разследване, моето лично предположение е, че друг, а не аз, ще трепери да не му теглят шута. По моя преценка рискът да остана без работа е по-голям, ако стана съучастник, укривайки информация. Цигарка?