Ю Несбьо - Хлебарките

Хари протегна към Льокен пълна кутия „Кемъл“. Онзи първо поклати глава, но после размисли. Хари запали и тогава поднесе огънче и на Льокен. Седнаха на два стола до стената. В клуба изригнаха гръмки аплодисменти.

— Защо просто не си затрая, Хуле? Отдавна си се усетил, че не са те командировали тук да се правиш на велик детектив. Какво ти пречеше просто да се обърнеш, накъдето духа вятърът, и да спестиш куп неприятности и на себе си, и на нас, другите?

Хари дръпна силно от цигарата и издиша продължително, като задържа по-голямата част от дима в дробовете си.

— От есента пак пропуших „Кемъл“ — подзе той и се потупа по джоба. — Някогашното ми гадже пушеше тази марка. Не ми даваше от нейните цигари, за да не ми станело навик да я муфтя. Пътувахме с карти „Интеррейл“ и във влака между Памплона и Кан открих, че съм свършил цигарите. Според приятелката ми това щяло да ми бъде за урок. Пътуването трая близо десет часа и накрая се принудих да прося цигари от хора в другите купета, докато моята приятелка най-невъзмутимо си пафкаше „Кемъл“. Странно, нали? — Хари вдигна цигарата и раздуха огънчето. — Когато пристигнахме в Кан, продължих да се снабдявам с цигари от непознати хора. В началото тя намираше поведението ми за забавно. Когато обаче започнах да обикалям от маса на маса в парижките ресторанти, на нея вече не ѝ беше толкова забавно и ми предложи от нейните, но аз отказах. В Амстердам се натъкнахме на нейни познати и аз си взех от техните цигари, а нейната кутия лежеше на масата. Държал съм се детински, така коментира постъпката ми. Купи ми една кутия — ето, каза, тези цигари са твои, пуши от тях. Най-демонстративно ги оставих в хотелската стая. Върнахме се в Осло и продължих в същия дух. Тогава тя ми заяви, че не съм с всичкия си.

— Тази история има ли край?

— Има, разбира се. Тя отказа цигарите.

— Хепиенд, значи — засмя се Льокен.

— Горе-долу по същото време замина с един музикант за Лондон и там заживя с него.

Льокен се задави.

— Попресолил си манджата, а?

— Без съмнение.

— Не си ли взе поука?

— Не.

Продължиха да пушат мълчаливо.

— Разбирам. — Льокен изгаси цигарата. Клиентите бяха започнали да се разотиват.

— Да седнем някъде да изпием по бира и ще ти разкажа цялата история.

— Уве Клипра се занимава с пътно строителство. Общо взето това е цялата информация, с която разполагаме за него. Знаем, че на двайсет и пет години е заминал за Тайланд с докарано до половината следване на инженерна специалност и лоша слава; сменил е фамилията си от Педерсен на Клипра. Това, оказва се, било името на квартал в Олесюн, където е израснал.

Седяха в дълбок кожен диван, а пред тях имаше стереоуредба, телевизор и маса. Върху масата се мъдреха две бутилки — едната с бира, другата с вода — два микрофона и каталог с песни. Първоначално Хари възприе идеята на Льокен да го води на караоке за шега, но после схвана замисъла. Хората наемат звукоизолирана стая почасово, без да съобщават имената си, поръчват си питие и плюс това си осигуряват несмущавано спокойствие. А и в сградата имаше достатъчно посетители, за да пристигнеш и да си тръгнеш незабелязано. Това чисто и просто беше перфектното място за секретни срещи. Льокен, изглежда, не ходеше там за първи път.

— Каква лоша слава? — поинтересува се Хари.

— Започнахме да се ровим из този случай и се натъкнахме на няколко инцидента с малолетни момчета в Олесюн. Никой не се беше оплакал в полицията, но тръгнали приказки и на него му се видяло по-безопасно да се премести в друг град. Пристигнал тук, регистрирал инженерна компания, поръчал да му отпечатат визитки с титлата доктор пред името и започнал да тропа от врата на врата и да се представя като носител на ноу-хау в пътното строителство. По онова време, преди двайсетина години, имало общо взето само два начина да осъществиш инфраструктурни проекти в Тайланд: или да си роднина на някой от правителството, или да си достатъчно богат да подкупиш министър. Клипра не бил нито връзкар, нито мангизлия и шансовете не били на негова страна. Но той усвоил две неща и — бъди сто процента сигурен — те положили основите на цялото му състояние, натрупано до днес: тайския език и слагачеството. Второто не си го измислям, самият той се е фукал на наши сънародници в Тайланд с умението си да се подмазва. По негови думи толкова се усъвършенствал в правенето на четки, че дори на тайландците започнало да им накъртва. Освен това завързал контакти с политици по линия на интереса към млади момчета. Общите им слабости към някои пороци му донесли сериозно предимство, когато станало време да се възлагат договорите за разширяване на така наречените Hopewell Bangkok Elevated Road and Train Systems.