Ю Несбьо - Немезида

Ще умра. А в това няма смисъл. Не такъв беше планът. Във всеки случай не и моят план. Навярно несъзнателно предизвиках събитията, но планът ми не беше такъв. Беше по-добър. В него имаше смисъл.

Взирам се в дулото на оръжието и знам, че той ще дойде оттам. Пратеникът. Превозвачът. Време е да се посмеем за последно. Видиш ли светлина в края на тунела, не е изключено да се окаже кибритена клечка. Време е да пророним сълза за последно. А можехме да променим живота си — аз и ти. Ако се бяхме придържали към плана. Последна мисъл. Всички питат какъв е смисълът на живота, но никой не се интересува от смисъла на смъртта.

Хари погледна стареца. Напомняше му астронавт с тези странни ситни крачки, с вдървените движения, с мътния безжизнен поглед и тътрещите се по паркета подметки на обувките. Сякаш се боеше да не би краката му да се отлепят от земята и да полети из космоса. Хари погледна часовника над изхода върху бялата стена. 15:16. През стъклото се виждаха забързаните минувачи по „Бугста“. Беше петък, краят на работната седмица. Ниското октомврийско слънце се отразяваше в страничното стъкло на кола, едва помръдваща в натовареното улично движение.

Хари съсредоточи вниманието си върху стареца с широкопола шапка и елегантно сиво палто, на което едно посещение в химическото нямаше да навреди. Отдолу носеше сако от туид, вратовръзка и протрити сиви панталони с безупречен ръб, а на краката — лъснати до блясък обувки с износени подметки. Квартал Маюрстюа изобилства от пенсионери като него. Не беше предположение. Хари знаеше, че Аугюст Шулц, осемдесет и една годишен, някогашен продавач на конфекция, е прекарал целия си живот в Маюрстюа, като изключим престоя му в барака в Аушвиц по време на войната. А вдървените му колене са резултат от падане от мостчето над Околовръстния път, откъдето редовно минаваше на път към жилището на дъщеря си. Приликата му с марионетка се подсилваше от ръцете, сгънати под прав ъгъл в лактите и протегнати напред. На дясната висеше кафяв бастун, а в лявата старецът стискаше вносна бележка, която вече подаваше на служителя зад второ гише, млад, късо подстриган мъж, чието лице Хари не виждаше, но бе сигурен, че по него се чете смесица от съчувствие и раздразнение.

Стана 15:17. Най-после дойде редът на Аугюст Шулц. Хари въздъхна.

На първо гише Стине Грете броеше седемстотин и тридесетте крони, предназначени за момче със синя шапка. То току-що й подаваше платежно нареждане. Диамантеният пръстен на левия й безименен пръст проблясваше при всяка отброена банкнота, която тя поставяше на бюрото.

Хари не виждаше, но знаеше, че отдясно на момчето, пред трето гише, жена люлее детска количка разсеяно, понеже детето спи. Жената чакаше госпожа Брене да я обслужи, а тя, от своя страна, обясняваше с висок тон на клиент по телефона, че не може да плати от чужда сметка, без притежателят й да е дал съгласието си, и че тя е банков служител, а не той, и се надява дискусията им скоро да приключи.

В този момент вратата на банката се отвори и вътре светкавично нахлуха двама мъже — единият висок, другият нисък — облечени в еднотипни гащеризони. Стине Грете вдигна очи. Хари си погледна часовника и започна да брои. Мъжете се втурнаха към бюрото на Стине в ъгъла. Високият се движеше, все едно крачи из локви, а дребничкият имаше походката на човек, сдобил се с твърде тежки за ръста му мускули. Момчето със синята шапка се обърна бавно и се запъти към изхода, толкова заето с броенето на парите, че даже не забеляза новодошлите.

— Здрасти — високият поздрави Стине, отиде до нея и стовари отпреде й черен куфар.

Дребничкият пооправи слънчевите си очила с огледални стъкла, приближи се и остави пред Стине втори куфар със същите размери и цвят.

— Пари! — изписка той с висок глас. — Отваряй вратата!

Сякаш някой натисна „пауза“: всички движения в банковия клон застинаха. Единствено шумът от преминаващите под прозореца автомобили издаваше, че времето не е спряло. Както и стрелката на часовника на Хари: в момента тя показваше, че са изминали десет секунди. Стине натисна копче под бюрото си. Някаква електроника се задейства и дребничкият бутна с коляно ниската въртяща се врата навътре към стената.

— У кого е ключът? — попита той. — Побързайте, нямаме цял ден!