Ю Несбьо - Немезида

При отскубването на първата касетка от релсите Хелге Клеметсен насмалко да падне назад. Придърпа черния чувал. За шест секунди всички касетки се озоваха вътре. По команда на крадеца Клеметсен затвори ципа и застана срещу гишето. Нарежданията предаваше Стине с изненадващо спокоен и стабилен глас.

Минута и три секунди. Обирът приключи. Парите се намираха в чувал на пода. След няколко секунди първата полицейска кола щеше да пристигне. След четири минути други автомобили щяха да завардят най-близките маршрути за бягство около местопроизшествието. Сигурно всяка клетка в тялото на крадеца крещеше, че е крайно време да си плюе на петите. И тогава се случи нещо абсолютно непонятно за Хари. Просто не виждаше смисъл в него. Вместо да побегне, крадецът завъртя стола на Стине и застана лице в лице с нея. Наведе се напред и й прошепна нещо. Хари присви очи. Скоро ще отиде там и ще провери гледната точка. И все пак го видя ясно. Тя се бе втренчила в маскирания си нападател и проумявайки значението на прошепнатите от него думи, по лицето й премина сянка. Тънките й, грижливо оформени вежди се повдигнаха, очите й едва не изскочиха от орбитите, горната устна се обърна и ъгълчетата на устата й увиснаха в гротескна физиономия. Детето спря да плаче така внезапно, както бе започнало. Хари притаи дъх. Понеже знаеше. Това бе кадър-шедьовър. Две човешки същества, уловени в мига, когато едното произнася смъртната присъда на другото. Маскираното лице на две педи от незащитеното. Палачът и неговата жертва. Цевта на пушката сочи към вдлъбнатината на ключицата, към златно сърчице, висящо на тънка верижка. Хари не виждаше, но усети как вените й пулсират под прозрачната кожа.

Притъпен, жаловит звук. Хари наостри уши. Това обаче не са полицейски сирени, а телефон, който звъни в съседната стая.

Крадецът се извръща и поглежда към охранителната камера на тавана зад гишето. Вдига ръка и разперва пръсти в черна ръкавица. После ги свива и показва показалец — шест пръста. Превишихте времето с шест секунди. Обръща се отново към Стине, хваща пушката с две ръце, държи я на височината на хълбока си и повдига дулото, насочвайки го към главата й; разкрачва се леко, за да поеме отката. Телефонът продължава да звъни. Минута и дванадесет секунди. Диамантеният пръстен на Стине проблясва, когато тя леко вдига ръка, сякаш за да помаха за сбогом.

Точно в 15:22:22 той дръпва спусъка. Чува се кратък и глух изстрел. Столът на Стине се накланя назад, а главата й се олюлява върху раменете като на счупена кукла. Столът пада назад. Главата й се удря в ръба на писалището с трясък. Хари вече я изгубва от очи. Не вижда и рекламата за новото пенсионно осигуряване на банка „Нордеа“, залепено от външната страна на стъклото над гишето: то вече е обляно в кръв. Чува само звъненето на телефона — яростно и настойчиво. Крадецът се прехвърля през гишето, изтичва към чувала в центъра на помещението. Хари трябва да вземе решение. Крадецът грабва чувала. Хари реши. Отривисто става от стола. Шест дълги крачки. И готово. Вдига слушалката.

— Слушам ви.

В последвалото мълчание чува звука от полицейска сирена от телевизора в стаята, пакистански хит от съседския апартамент и тежки стъпки по стълбището, най-вероятно минава госпожа Мадсен. После от слушалката долита нежен смях. Смях от далечното минало. Не е било чак толкова отдавна и все пак… Прилича на седемдесет процента от миналото на Хари, което се повтаряше регулярно под формата на неясни слухове или откровени измислици. Но тази история може да се докаже.

— Наистина ли продължаваш да се държиш като мачо, Хари?

— Ана?

— Боже мой, впечатлена съм.

Хари усети как в стомаха му се разлива сладостна топлина, наподобяваща уиски. Или почти. В огледалото видя снимка, окачена на срещуположната стена. На нея са той и Сьос — някогашна лятна ваканция във Витстен от детските им години. Усмихнати по детски: все още са вярвали, че нищо лошо не може да ги сполети.

— И какво правиш в тази неделна вечер, Хари?

— Ами… — Хари усети как гласът му несъзнателно подражава на нейния; започна да звучи по-гърлен и по-проточен. Но той не иска да става така. Не и сега. Изкашля се и заговори с по-неутрален тон:

— Каквото правят повечето хора.

— А именно?

— Гледам видео.

— Гледаш видео ли?

Разнебитеният стол изскърца в знак на протест, когато полицай Халвуршен се облегна назад и погледна девет години по-възрастния си колега, старши инспектор Хари Хуле. По невинното лице на младежа се четеше недоверие.