Ю Несбьо - Хлебарките

Лиз извика повторно. Хари усети как кожата на тила му настръхва. Ударникът на револвера се вдигна, а дясната ръка на Уо се показа изпод ръба на масата. Празна. Хари чуваше как дъхът на Лиз съска между зъбите ѝ. Погледът на Уо продължаваше да тегне върху Хари, докато Нхо и Сунторн му закопчаваха белезниците. Изведоха го навън. Същински цирков парад с културист и две джуджета.

Лиз прибра револвера в кобура.

— Май никак не те харесва — отбеляза тя и посочи клечките, забити под прав ъгъл в топката ориз.

— И защо реши така?

— Това е стар тайски знак, че те иска мъртъв.

— Да се нареди на опашката. — Хари си отбеляза наум непременно да поиска служебно оръжие за временно ползване.

— Дай да си спретнем малко екшън преди лягане — подкани го Лиз.

На влизане в боксовата зала ги посрещнаха виковете на екзалтираната тълпа и фалшивото изпълнение на трио музиканти, които звучаха като училищен оркестър, надрусан с ЛСД.

На ринга току-що бяха излезли двама боксьори с пъстри ленти на челата и омотани в бинтове ръце.

— Със сините шорти е нашият човек, Иван — поясни Лиз.

Пред стадиона тя бе изкрънкала от Хари всичките му банкноти от джобовете на панталона и ги беше връчила на един букмейкър.

Откриха местата си на първия ред зад съдията. Лиз премлясна със задоволство. Размени няколко думи със съседа си по място.

— Както си и мислех — каза на Хари тя. — Нищо не сме изпуснали. Ако искаш да гледаш наистина хубав мач, трябва да идваш във вторниците. Или в четвъртъците на стадион „Лумпини“. Иначе бъка от… сещаш се.

— Бульонови двубои.

— Какво?

— Бульонови двубои. Така казваме в Норвегия на състезанията между двама слаби състезатели по бягане с кънки.

— Защо бульонови?

— Защото по време на такива състезания от скука зрителите ходят да си купуват бульон, вместо да гледат.

Лиз се засмя и очите ѝ се стесниха до две тесни, блестящи цепки. Хари беше установил, че смехът на старши инспекторката в повечето случаи е приятен и за окото, и за ухото.

Двамата боксьори си свалиха лентите, тръгнаха да обикалят ринга и изпълниха своеобразен ритуал: спираха до страничните колове, опираха глави в тях, коленичеха и правеха по няколко елементарни танцови стъпки.

— Това се нарича рам муай — обясни Лиз. — Танцуват в чест на личния си круу , гуру и ангел-закрилник на тайския бокс.

Музиката секна. Иван се отправи към своя ъгъл, където той и треньорът му долепиха сведените си глави и се хванаха за ръце.

— Молят се — прошепна Лиз.

— Нима нашият човек се нуждае от молитви, за да спечели? — попита притеснен Хари. Допреди малко държеше хубава сумичка в джобовете си.

— Не се нуждае — стига да се представи на висотата, която предполага името му.

— Иван?

— Всички боксьори си избират псевдоним. Нашият човек е избрал да се отъждестви с Иван Иполит, холандец, спечелил двубой на „Лумпини“ през 1995-а.

— Какво толкова, един двубой!

— Не е така. Иполит е единственият чужденец, записал победа на „Лумпини“ в цялата история на стадиона.

Хари се обърна, за да провери дали в изражението на Лиз ще разчете някакъв подтекст в думите ѝ, но в същия миг прозвуча гонгът и мачът започна.

Боксьорите запристъпваха предпазливо един към друг, спазваха известна дистанция и се обикаляха в кръг. Един суинг беше лесно париран, а контраатакуващият удар с крак увисна във въздуха. Музиката се усили, мигновено последваха и възгласите на публиката.

— Първо само искат да вдигнат градуса — извика Лиз.

После двамата противници се нахвърлиха един върху друг. Светкавично се превърнаха във въртоп от ръце и крака. Стана толкова бързо, че Хари не видя почти нищо, но Лиз въздъхна. Носът на Иван беше вече разкървавен.

— Изяде един лакът — обясни Лиз.

— Лакът ли? Съдията не го ли видя?

Лиз се усмихна.

— Ударите с лакът не са забранени. По-скоро обратното. Ударите с ръце и крака дават точки, а лактите и коленете обикновено довеждат до нокаут.

— Сигурно защото състезателите не умеят да отправят точни удари с крака като каратистите.

— Въздържам се да съм толкова категорична, Хари. Преди няколко години хонконгската спортна федерация изпрати петимата си шампиони по кунг-фу в Банкок, за да се провери кой стил е по-ефективен. Загрявката и церемониите отнеха малко повече от час, а петте мача продължиха общо шест минути и половина. После пет линейки потеглиха към болницата. Познай кой се возеше вътре.

— Възможно е, но тази вечер няма такава опасност — демонстративно се прозина Хари. — Ще бъде… Олеле майчице!