Ю Несбьо - Хлебарките

Лиз изхлузи обувките си и се облегна доволно. Пружините на стола проскърцаха и из стаята се разнесе характерният мирис на потни крака.

— Това устройва удивително добре доста хора, не мислиш ли?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто ми се струва, че вони.

Лиз погледна пръстите на краката си и стрелна мнително Хари.

— Някой казвал ли ти е, че страдаш от параноя?

— И още как. Понякога обаче и параноиците ги преследват.

— Давай го малко по-кротко, Хари — изгледа го с недоумение тя.

— Ще се опитам.

— Кога заминаваш?

— Веднага щом говоря с патолога и криминалистите.

— За какво ти е да говориш с тях?

— За да се отърся от параноята. Сещаш се… разни шантави идеи не ме оставят на мира.

— Да, да… Ял ли си?

— Да — излъга Хари.

— Дявол да го вземе. Мразя да се храня сама. Ела поне за компания.

— Друг път, а?

Хари стана и излезе от кабинета.

Младият патоанатом бършеше стъклата на очилата си и говореше. От време на време паузите между отделните думи ставаха толкова продължителни, че Хари започваше да се пита дали и бездруго мудният словесен поток не е секнал окончателно. После обаче от устата на патоанатома се изцеждаше нова дума, след нея се нанизваше втора, те слагаха край на временната „суша“ и мисълта отново потичаше. Дали пък не говореше така предпазливо, притеснен да не допусне грешка на английски?

— Мъжът е лежал там два дни — докладва патоанатомът. — Ако беше прекарал още малко на тази жега, тялото му щеше… — напълни бузите си с въздух и разпери ръце встрани, за да онагледи думите си, — … да се надуе като огромен балон с хелий. И щеше да смърди ужасно. Колкото до момичето… — погледна Хари и пак изду бузи — … положението е същото.

— Колко бързо е издъхнал Клипра от огнестрелната рана?

Патоанатомът навлажни устни, докато обмисляше отговора си. Хари усещаше колко бавно се ниже времето.

— Бързо.

— А тя?

Тайландецът прибра носната кърпа в джоба си.

— Мигновено. Куршумът е пробил вратен прешлен.

— Мисълта ми е възможно ли е един от двамата да се е движил, след като е бил ранен? Например, да е получил конвулсии?

Патоанатомът си сложи очилата, провери дали ги е нагласил добре и пак ги свали.

— Не.

— Някъде ми попадна информация, че по време на Френската революция, преди изобретяването на гилотината, палачите обезглавявали осъдените с голи ръце. Обещавали на клетниците да бъдат помилвани, ако случайно палачът не сполучи с удара и те успеят да се изправят и да слязат от ешафода. Действително, имало доста случаи хора да се изправят, макар и обезглавени, но след няколко крачки рухвали на ешафода — за огромно удоволствие на публиката, разбира се. Ако не ме лъже паметта, някакъв учен обяснява този феномен по следния начин: мозъкът предава предварително команди към тялото, а мускулите ги изпълняват, ако непосредствено преди да отрежат главата, сърцето получи бурен приток на адреналин. Аналогично е обяснението и при закланите кокошки, които скачат без глави.

— Интересно, инспекторе — усмихна се снизходително лекарят. — Но за жалост това са чисти измишльотини.

— Тогава как ще обясните това?

Хари подаде на патоанатома снимка от местопрестъплението. На нея Клипра и Рюна лежаха на пода. Мъжът дълго гледа телата, после си сложи очилата и продължи да се взира.

— Да обясня кое?

— Погледнете — посочи Хари. — Косата ѝ е разпиляна върху ръката му.

Лекарят премига, все едно в окото му беше влязла прашинка и му пречеше да схване думите на Хари.

Хари прогони досадна муха.

— Нали знаете, че подсъзнанието автоматично си вади заключения?

Лекарят сви рамене.

— Без да си давам сметка, подсъзнателно съм стигнал до извода, че Клипра е лежал, когато се е застрелял, защото това е единственият начин ръката му да попадне под косата ѝ. Разбирате ли? Ъгълът, под който куршумът е влязъл в тялото му обаче, показва, че е стоял изправен. Как е възможно, при положение че е стрелял прав, косата на момичето да падне върху ръката му, а не неговата ръка да я затисне отгоре?

Лекарят сне очилата си и възобнови усърдното почистване.

— Ами, например, тя да е застреляла и двамата — сви рамене той, но Хари вече си беше тръгнал.

Хари си свали слънчевите очила и примижа към вътрешността на сумрачния ресторант. Във въздуха се размаха ръка и той се отправи към една маса под палмово дърво. Сноп слънчева светлина проблесна в металните рамки на очилата, когато мъжът стана.