Харлан Коубън - Клопка

— Не само за това. Някой вреди на колежанските съквартиранти.

— И си мислите, че това е Келвин?

— Не съм казала подобно нещо.

— Не може да е той.

— Помогнете ми да го докажа. В противен случай животът на някои хора ще бъде съсипан. Дори брат ви може да е в опасност.

— Не е.

— Тогава нека помогне на старите си приятели.

— Келвин? Той не е в състояние да помогне на никого.

Отново загадъчност. Започваше да й писва.

— Говорите така, сякаш е мъртъв.

— Би могло и така да се каже.

— Не желая да ви прозвучи мелодраматично, господин Тилфър, но въпросът наистина е на живот и смърт. Ако не искате да говорите с мен, мога да докарам полицията при вас. Дойдох сама, но бих могла да се върна заедно с новинарската си група — с камери, магнетофони, оператори.

Роналд Тилфър изпусна дълбока въздишка. Заплахата й бе фалшива, разбира се, но пък той не го знаеше. Прехапа устни.

— Не повярвахте, като ви казах, че не може да ви помогне, така ли?

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Добре тогава.

— Какво му е доброто?

— Ще ви заведа да видите Келвин.

Уенди погледна Келвин Тилфър през дебелото защитно стъкло.

— Откога е тук?

— Последния път ли? — Роналд Тилфър вдигна рамене. — Може би три седмици. След седмица вероятно ще го пуснат.

— И къде ще отиде?

— Живее на улицата, докато отново не направи нещо опасно. Тогава го връщат отново тук. Държавата вече не вярва в продължителното задържане на пациентите в психиатричните клиники. Затова отново ще го пуснат.

Келвин Тилфър яростно пишеше нещо в тетрадката пред себе си, а носът му почти докосваше листа. През стъклото Уенди го чуваше как крещи. Безсмислици. Келвин изглеждаше доста по-възрастен от състудентите си. Косата и брадата му бяха посивели. Зъбите му бяха изпопадали.

— Той бе умникът в семейството — каза Роналд. — Чудак и гений, особено в областта на математиката. Тетрадката му е пълна с такива неща. Математически формули. По цял ден ги пише. Не може да изключи мозъка си. Виждате ли, майка ни правеше всичко възможно, за да го превърне в нормално момче. В училище искаха той да преминава няколко години наведнъж. Но тя не му разреши. Караше го да спортува — правеше всичко, за да го задържи в рамките на нормалното. Но ние сякаш винаги сме знаели накъде се е запътил. Тя се мъчеше да задържи развитието на лудостта. Все едно да задържиш океана с голи ръце.

— Какво му има?

— Остра шизофрения. Изпада в ужасни състояния.

— Исках да попитам какво му се е случило?

— Какво искате да кажете? Той е болен. Тук въпросите са излишни. — Въпросите са излишни — днес за втори път чува тази забележка. — Как се разболяваш от рак? Не е станал такъв, защото мама го е напляскала веднъж в детството му. Причината е нарушение на биохимичното равновесие в организма му. Както вече казах, винаги си е бил такъв. Дори като дете той не спеше. Не можеше да изключи мозъка си.

Уенди си спомни думите на Фил. Чудак. Странен математически гений.

— Медикаментите не му ли помагат?

— Укротяват го, така е. Както стреличките с транквилизатори укротяват слона. Той не знае нито къде е, нито кой е. Когато завърши университета, назначиха го на работа в една фармацевтична компания, но той не се застояваше на работното си място. Непрекъснато изчезваше и го уволниха. Заживя по улиците. Цели осем години не знаехме къде е. Когато най-после го открихме в един кашон, пълен със собствените му фекалии, Келвин имаше счупени кости, които бяха зараснали накриво. Зъбите му бяха опадали. Нямам представа как изобщо бе оживял, къде е намирал храна, през какво е трябвало да премине.

Келвин отново се разкрещя:

— Химлер! Химлер обича котлети от риба тон!

Тя се обърна към Роналд.

— Химлер ли? Известният нацист?

— Така е. Говори нелепости.

Келвин отново започна да драска в тетрадката си, още по-бързо от преди.

— Мога ли да поговоря с него? — попита тя.

— Шегувате се, нали?

— Не.

— Няма да ви е от полза.

— Но няма и да навреди.

Роналд Тилфър погледна през стъклото.

— През по-голямата част от времето той вече дори не ме разпознава. Гледа през мен. Исках да го взема у дома, но имам жена, дете…

Уенди мълчеше.

— Трябва да направя нещо, да го защитя, не сте ли съгласна? Като се опитам да го заключа някъде, той се ядосва. Затова го пускам на свобода и не преставам да се тревожа за него. Като деца ходехме да гледаме „Янките“. Келвин знаеше всичко за всеки един от играчите. Можеше да ти каже кога точно са направили смяна в играта. Ето каква е моята теория: гениалността е проклятие. Така си мисля. Някои са на мнение, че геният възприема Вселената по начин, по който ние не можем. Той вижда света в неговата реалност, която е тъй ужасна, че геният губи разсъдъка си. Със сигурност това води до лудост.