Харлан Коубън - Клопка

— А аз, нека използвам твоята метафора, нарушавам равновесието, така ли?

— Точно така. Това й е хубавото на нашата система. Може да бъде изкривявана и извивана — бог ми е свидетел, че непрекъснато го правя — но щом действаш вътре в границите й, правилно или неправилно, тя работи. Ако излезеш извън нея, ако изгубиш равновесие, макар да имаш най-добри намерения, ще последва хаос и катастрофа.

— Звучи ми така — каза Ед Грейсън и кимна с глава, — сякаш си правиш дълбок самоанализ.

Тя се усмихна на думите му.

— Може би. Но виждам, че и ти си съгласен с мен. Искаш да поправиш грешката. Ала ако го сториш, равновесието ще изчезне.

— Значи трябва да направя нещо, за да го възстановя.

— Не става така, Ед. Вече го знаеш. Остави нещата на самотек и тогава равновесието ще има шанс да се възстанови.

— Дори това да означава, че лошият ще остане на свобода?

Тя протегна ръце напред и му се усмихна.

— Кой е лошият в случая, Ед?

Мълчание.

Не знаеше как да й го каже, затова отсече направо.

— Полицията не разполага с доказателства относно Хейли Макуейд.

Хестър се замисли.

— Не можеш да си сигурен — отвърна. — Може би ние сме тези, които не разполагат с доказателства.

Домът на излезлия в пенсия детектив от полицията в Есекс Франк Тремънт представляваше колониална къща с две спални, облицована с алуминиеви повърхности, с малка, но идеално окосена морава отпред и с флага на нюйоркските „Джайънтс“ отдясно на входната врата. Божурите в сандъчетата за цветя бяха тъй пищно разноцветни, че Уенди се запита дали не са изкуствени.

Уенди изкачи десетте стъпала от пътеката до входа и похлопа на вратата. Пердето на еркерния прозорец помръдна. След миг вратата се отвори. Въпреки че погребението бе свършило преди часове, Франк Тремънт беше още с черния си костюм. Бе разхлабил вратовръзката си, горните две копчета на ризата му бяха откопчани. Беше пропуснал да обръсне някои части на лицето си. Очите му бяха зачервени и на Уенди й лъхна на алкохол.

Без да я поздрави, той с дълбока въздишка отстъпи встрани и й кимна с глава да влезе. Тя се гмурна в къщата. В стаята бе тъмно, осветяваше се само от една лампа. Върху овехтялата холна масичка Уенди зърна полупразна бутилка с етикет „Капитан Морган“. Ром. Пфу! На дивана бяха разхвърляни отворени вестници. На пода се въргаляше картонена кутия, пълна, както предположи тя, с личните му вещи от работното бюро. По телевизията вървяха продължителни рекламни клипове с твърде ентусиазирана треньорка и мнозина млади и красиви момичета със стегнати кореми. Уенди върна погледа си към Тремънт. Той сви рамене.

— Вече съм пенсионер и си помислих, че не е лошо от време на време да си поизплаквам очите с реклами.

Тя се помъчи да се усмихне. В края на масичката имаше фотографии на момиче в пубертетната възраст. Прически като нейната се носеха преди петнайсет, дори двайсет години, но първото, което Уенди забеляза, бе усмивката й — широка и лъчезарна, чист динамит, усмивка, която може да скъса сърцето на всеки родител. Уенди знаеше тази история. Без съмнение това бе дъщерята на Франк, която бе починала от рак. Уенди погледна отново към бутилката с ром и се запита как не се бе пропил.

— Какво е станало, Уенди?

— И така — започна тя, като се опитваше да спечели време, — ти официално излезе в пенсия.

— Аха. Оттеглих се с гръм и трясък, не мислиш ли?

— Съжалявам.

— Спести си съжаленията за семейството на жертвата.

Тя кимна с глава.

— Вестниците доста се занимаваха с теб — забеляза той. — Случаят те превърна в знаменитост. — Франк Тремънт вдигна чашата си, като имитираше наздравица. — Поздравления!

— Франк?

— Какво?

— Не казвай нищо, за което после ще съжаляваш.

Тремънт кимна с глава.

— Да, забележката ти е на място.

— Случаят е закрит официално, така ли? — попита тя.

— От наша гледна точка — като че ли е така. Извършителят е мъртъв — вероятно е заровен в гората, в което някой по-умен от мен би провидял дълбока ирония.

— Продължихте ли да притискате Ед Грейсън да предаде трупа?

— Доколкото можахме.

— И?

— Не пожела да говори. Исках да му предложа имунитет, ако ни каже къде е трупът на Мърсър, но големият ми шеф Пол Коупланд не се съгласи.

Уенди си помисли за Ед Грейсън, попита се дали да не го посети още веднъж — можеше пък пред нея да признае. Тремънт избута вестниците от дивана и покани Уенди да седне. Самият той се отпусна в коженото кресло и грабна дистанционното управление.