Харлан Коубън - Клопка

— Като U2!

— Само гледай да не са на сто години — забеляза той и изброи някои групи, за които дори не бе чувала. Записа си ги.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Уенди.

— Съмнително е, но знае ли човек? Поне ще те впише в списъка на приятелите си.

— И какво ще означава това за мен?

Отново въздишка.

— Вече го обсъдихме. Като страницата на завършилите „Принстън“. Щом се включиш, ще можеш да я видиш цялата. Ще разгледаш снимките му онлайн, постерите, приятелите му, любимите му игри, всичко.

Страницата на завършилите „Принстън“ я подсети за нещо друго. Тя щракна върху нея, намери линка Admin и натисна бутона, за да изпрати имейл. Администраторът се казваше Лорънс Черстън, „бившият председател на класа ни“, както пишеше в краткото му представяне. Беше сниман с вратовръзка в цветовете на „Принстън“ — оранжево и черно. Леле! Уенди му написа кратко съобщение:

Здравейте. Аз съм телевизионна репортерка, която подготвя материал за вашия клас в „Принстън“, и много бих желала да се видим. Моля, свържете се с мен, за да ми кажете кога ще ви бъде удобно.

Щом натисна бутона за изпращане на съобщението, телефонът й избръмча. Тя видя, че на екрана се изписва текст. Беше от Фил Търнбол: „Трябва да поговорим“.

Тя отговори: „Добре, обади ми се сега“.

Последва известно забавяне. После: „Не по телефона“.

Уенди се зачуди какво ще е това и написа: „Защо?“.

„Да се срещнем след 30 мин. в бар «Зебра»?“

Уенди се питаше защо той избегна въпроса й. „Защо не можем да говорим по телефона?“

Последва още по-дълга пауза. „Точно сега не се доверявай на телефоните.“

Тя се намръщи. Стори й се твърде тайнствено и конспиративно, а честно казано, Фил Търнбол не й бе направил впечатление на човек, който обича да преиграва. Нямаше смисъл да се впуска в догадки. Скоро щеше да разбере. Тя написа ОК и погледна към Чарли.

— Какво? — попита я той.

— Трябва да бързам за една среща. Ще си поръчаш ли вечеря?

— О, мамо!

— Какво има?

— Тази вечер е събранието за организиране на абитуриентското ни празненство, забрави ли?

Тя се плесна по челото.

— По дяволите, съвсем ми изскочи от ума!

— В гимназията след… — Чарли погледна към китката си, макар че не носеше часовник, — о, след по-малко от трийсет минути. Включена си в комисията, отговаряща за закуските или за нещо подобно.

Всъщност тя трябваше да занесе захар/изкуствен подсладител и мляко/немлечни добавки за кафето, макар че скромността не й позволяваше да се хвали с този факт.

Можеше да се освободи от задължението си, но училището гледаше на организирането на абитуриентската вечер доста сериозно, а напоследък тя проявяваше в най-добрия случай незаинтересуваност по отношение на сина си. Взе мобилния телефон и изпрати съобщение на Фил Търнбол: „Не може ли да го отложим за 10 часа?“.

Отговорът се забави. Тя отиде в спалнята си и си облече джинси и зелена блуза. Свали си контактните лещи и си сложи чифт очила, после опъна косата си назад и я върза на опашка. Работеща жена.

Телефонът й избръмча. Пристигна отговор от Фил Търнбол: „ОК“.

Тя заслиза по стълбите. Попе беше в кабинета. На главата си бе завързал червена кърпа — бандана. Банданите — или манданите, както ги наричаха понякога, щом се носеха от мъже — се харесваха на малцина. Попе бе един от тях.

Щом я видя, той поклати глава.

— Сложила си бабешки очила?

Тя вдигна рамене.

— С тях никога няма да свалиш мъж.

Сякаш това бе целта й на някакво си училищно събрание.

— Не че ти влиза в работата, но така се случи, че ме поканиха да изляза.

— След погребението?

— Аха.

Попе кимна с глава.

— Не се изненадвам.

— Защо?

— Най-добър секс в живота си съм правил след погребение. Пълна забрава на задната седалка на една лимузина.

— Олеле! После ще ми разкажеш ли подробностите?

— Сарказъм ли долавям в думите ти?

— Дори много.

Тя го целуна по бузата, помоли го да обърне внимание на вечерята на Чарли и се отправи към автомобила си. Спря на супермаркета да купи добавките към кафето. Когато пристигна в гимназията, паркингът бе пълен. Тя успя да паркира на „Бевърли Роуд“. Настани се на петнайсетина метра от забранителния знак, нямаше желание да вади рулетката, за да измери разстоянието. Тази нощ Уенди Тайнс щеше да се движи по ръба.

Когато Уенди влезе, родителите вече се тълпяха около щанда за безплатно кафе и търсеха захарта и млякото. Тя се втурна към тях и докато вадеше добавките към кафето, горещо им се извиняваше. Мили Ханоувър, президент на Комисията за здравословно хранене и безопасност на работната среда, майката, която винаги е организирала идеалните кръжоци по изкуства и занаяти в определените за игра дни, мълчаливо изрази неодобрението си. За разлика от нея бащите бяха всеопрощаващи. Всъщност бяха твърде благоразположени към Уенди. Тъкмо поради тази причина Уенди носеше блузата си закопчана до шията, джинсите й бяха свободни и не обгръщаха плътно бедрата, на носа си имаше очила и косата й бе завързана на опашка. Не си позволяваше да води продължителни разговори с женените мъже. В никакъв случай. Нека я наричат както си искат — надменна, кучка — това бе по-добре от определения като свалячка, проститутка или нещо още по-лошо. Омъжените жени в града и бездруго ме гледат с подозрение, покорно благодаря. В моменти като този й се искаше да си сложи тениска с надпис: „Нямам намерение да открадна мъжете ви, бъдете спокойни!“.