Харлан Коубън: Клопка

Уенди го гледаше.

— През седмицата се виждах с нея. Неведнъж.

— И?

— Прощавам й, Уенди. Не искам това да продължава. Мисля, че и Джон не би го одобрил. Ако не изпитваме състрадание, какво тогава ни остава?

Тя мълчеше. Спомни си за Криста Стокуел, как тя бе простила на момчетата от колежа, задето й бяха сторили такава злина. Беше й казала, че ако човек крие омраза в душата си, пропуска много повече в живота. Случи се така, че Фил Търнбол научи този урок по трудния начин. Отмъщение, омраза — ако ги къташ в себе си, може да изпуснеш важните неща в живота си.

От друга страна, Ариана Насброу не беше момиче, участвало в колежанска лудория. Тя бе пила и бе седнала зад волана, беше рецидивистка, бе убила съпруга й. И сега Уенди се питаше: щеше ли Дан Мърсър да прости на нея, на Уенди, ако беше жив? Можеше ли да се сравняват двата случая? И ако можеше, нима това щеше да е от значение?

— Съжалявам, Попе — каза тя. — Но аз не мога да й простя.

— Не те моля да го направиш. Уважавам решението ти. Искам и ти да уважиш моето. Ще можеш ли?

Тя се замисли.

— Да. Мисля, че ще мога.

Те седяха и мълчаха.

— Чакам — обади се след малко Уенди.

— Какво?

— Да ми кажеш за Чарли.

— Какво за него?

— Обясни ли му защо дойде?

— Не е моя работа — отговори Попе.

Той стана, за да довърши събирането на багажа си. Час по-късно Попе си тръгна. Уенди и Чарли включиха телевизора. Уенди остана за малко да гледа как картините се сменят една след друга. После стана и влезе в кухнята. Когато се върна, тя носеше плика в ръката си. Подаде го на Чарли.

— Какво е това? — попита той.

— Писмо за теб от Ариана Насброу. Прочети го. Ако ти се иска да поговорим за него, аз ще бъда горе.

Уенди се приготви за лягане и остави вратата отворена. Чакаше. Най-после чу стъпките на Чарли по стълбите. Събра кураж. Той мушна глава в отвора на вратата и каза:

— Ще си лягам.

— Добре ли си?

— Добре съм. Още не ми се говори за това. Искам да си помисля.

— Добре.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, Чарли.

Два дни по-късно, точно преди момичетата от касълтънската гимназия да играят срещу отбора на Риджууд за шампионата на страната по лакрос, на игрището се състоя заупокойна служба. По време на едноминутното мълчание на мястото, където се изписваха резултатите, се издигна надпис: „Парк Хейли Макуейд“.

И Уенди беше там. Наблюдаваше отдалече. Присъстваха, разбира се, Тед и Марша, двете им деца Патриша и Раян стояха до тях. Като ги видя, сърцето на Уенди отново се сви. Под името на Хейли се появи още един надпис, който напомняше на родителите да не организират у дома си събирания, на които се пие алкохол: „Не и в нашия дом“. Когато надписът се вдигна, Марша Макуейд извърна поглед встрани. Огледа насъбралия се народ и очите й се спряха върху Уенди. Леко кимна с глава. Уенди й отвърна. И това бе всичко.

Играта започна, Уенди се обърна и си тръгна. Излезлият в пенсия районен детектив Франк Тремънт също беше там, стоеше отзад, облечен в смачкания си черен костюм, с който беше и на погребението. Фактът, че Хейли е била мъртва, преди той да поеме случая й, би трябвало да му помогне да преодолее потиснатостта си. Ала в момента това не му личеше много.

Уокър бе в парадната си шерифска униформа, допълнена с пистолет и кобур на кръста. Стоеше на пътната настилка и говореше с Мишел Фейслър. Мишел отразяваше мача по Ен Ти Си. Когато видя Уенди да се приближава към тях, тя се отдръпна и ги остави сами. Уокър нервно пристъпваше от крак на крак. Попита:

— Добре ли си?

— Добре съм. Нали знаеш, че Дан Мърсър се оказа невинен?

— Знам.

— Излиза, че Ед Грейсън е убил невинен човек.

— Знам.

— Не можеш да го оставиш да се измъкне просто така. И той трябва да отговаря пред съда.

— Дори ако е мислел, че Мърсър е педофил?

— Независимо от това.

Уокър замълча.

— Чу ли какво казах?

— Чух — отвърна Уокър. — Ще направя каквото мога.

След думите си той не добави „но“. Нямаше нужда. Уенди правеше всичко възможно да изчисти името на Дан, но на кого му пукаше? Мъртвият си е мъртъв, нали така? Уенди се обърна към Мишел Фейслър. Мишел пак носеше бележника си, наблюдаваше тълпата, отбелязваше си нещо в него като последния път, когато бяха двете заедно.

Това й напомни за нещо.

— Здравей — поздрави я Уенди. — Какво беше казала за несъответствието във времето?

— Беше объркала реда на събитията — отвърна Мишел.

— Добре. Ед Грейсън прострелва шурея си Лимейн, преди да убие Мърсър.