Харлан Коубън - Клопка

Гласът й заглъхна. Тя отново погледна към водата в басейна.

— И какво стана? — попита Уенди.

— Хейли умря.

Каза го ей така.

Хамалите се препънаха по стълбите. Единият изпсува. Уенди и Джена Уилър стояха и мълчаха. Слънцето ги огряваше. Дворът се бе смълчал, всичко бе притаило дъх.

— Пи твърде много — рече Джена. — Свръхупотреба на алкохол. Хейли бе дребно момиче. В кабинета намерила неразпечатана бутилка с уиски. Изпила я. Аманда помисли, че е припаднала.

— Ти не се ли обади на 911?

Тя поклати глава.

— Ноел е лекар. Направи всичко възможно да я съживи. Но беше късно.

Джена извърна поглед от басейна. Взря се в Уенди с умоляващ поглед.

— Постави се на наше място, само за миг. Момичето беше мъртво. Нищо не можеше да се направи.

— Мъртвият си е мъртъв — каза Уенди, като повтори думите на Джена преди известно време, когато тя говореше за бившия си съпруг.

— Саркастична си, но имаш право — мъртвият си е мъртъв. Хейли си бе отишла. Беше ужасен инцидент, но нямаше връщане назад. Ние стояхме безпомощни над трупа й. Ноел се мъчеше да й направи сърдечен масаж, ала напразно. Помисли си само! Ти си репортерка. Отразявала си и такива случаи, нали?

— Така е.

— Наясно си, че родителите накрая влизат в затвора, нали?

— Да. Нарича се „непредумишлено убийство“.

— Но това беше нещастен случай. Не разбираш ли? Стават такива неща.

— Четири хиляди пъти в годината — уточни Уенди, като си спомни статистическите данни, цитирани от полицай Пекора.

— Хейли лежи долу. Мъртва е. И ние не знаем какво да правим. Ако повикаме полицията, отиваме в затвора. Случаят е ясен. Животът ни ще бъде съсипан.

— По-добре, отколкото да сте мъртви — забеляза Уенди.

— Но ще бъде ли достатъчно? Нима не разбираш? Хейли бе вече мъртва. Дори да съсипят нашия живот, нима това щеше да я върне обратно? Бяхме ужасени. Не ме разбирай погрешно. Чувствахме се ужасно заради Хейли. Но нищо не можеше да се направи. Бяхме уплашени, не разбираш ли?

Уенди кимна с глава.

— Разбирам.

— Постави се на наше място. Цялото ти семейство ще бъде съсипано. Какво би направила ти?

— Аз ли? Вероятно щях да заровя трупа в националния парк.

Мълчание.

— Никак не е смешно — каза Джена.

— Но тъкмо това направихте, нали?

— Представи си, че е станало в твоя дом. Представи си, че Чарли идва в стаята ти и те отвежда на долния етаж, където един от приятелите му лежи безжизнен и мъртъв. Ти не си го карала да пие. Не си наливала алкохола в гърлото му. А сега може да отидеш в затвора. Или Чарли. Какво би направила, за да спасиш семейството си?

Този път Уенди не каза нищо.

— Не знаехме как да постъпим и — да, паникьосахме се. Двамата с Ноел натоварихме трупа в багажника на колата ни. Давам си сметка как звучи това, но бяхме съзрели друга алтернатива. Ако бяхме извикали полицията, край с нас, а момичето нямаше да се съживи. Непрекъснато си го повтарях. Бих пожертвала живота си, за да я върна обратно, ала това бе невъзможно.

— И я заровихте в гората?

— Първоначалният ни план беше друг. Щяхме да караме до Ървингтън или до някой друг град и просто щяхме да я оставим някъде на видно място, за да я намерят веднага, но впоследствие осъзнахме, че аутопсията ще покаже, че е починала от алкохолно отравяне. Полицията ще проследи нещата и ще дойде до нас. Затова решихме да я скрием. Чувствах се ужасно, Тед и Марша не знаеха нищо за нея. Но наистина не знаех как да постъпя. А после, когато хората започнаха да приемат, че Хейли е избягала от дома си, е, не беше ли по-добре, отколкото да си сигурен, че детето ти е мъртво?

Уенди не отговори.

— Уенди?

— Каза ми да се поставя на твоето място.

— Да.

— Сега се поставям на мястото на Тед и Марша. Искрено се надявам, че те никога не ще узнаят истината: че дъщеря им е била при тях и че на другия ден изчезва, просто така, и до края на живота си те ще се сепват в очакване при всяко похлопване на вратата, при всяко телефонно позвъняване.

— Нима това е по-лошо, отколкото да знаеш, че дъщеря ти е мъртва?

Уенди не си направи труда да й отговори.

— Длъжна си да разбереш — продължаваше Джена. — И нашият живот се превърна в ад. Всеки път, щом на вратата или по телефона се позвънеше, ние очаквахме да влезе полицията.

— Леле! — трогна се Уенди. — Ужасно съжалявам за вас.

— Не ти го казвам, за да събудя съчувствието ти. Опитвам се да ти обясня какво стана след това.

— Мисля, че ми е ясно — отвърна Уенди. — Ти си най-близката роднина на Дан. Когато от полицията са дошли да ти съобщят за смъртта му, дошло ти е тъкмо навреме, нали така?