Харлан Коубън: Клопка

— Като говорим за мръсни неща… — подхвана Уенди.

Той вдигна поглед към нея.

— Ъ?

— За мен са тръгнали разни слухове. Може да се прочетат в някои блогове онлайн.

— Мамо?

— Да?

— Нима мислиш, че живея в саксийка?

— Видя ли ги?

— Разбира се.

— Защо не каза нищо?

Чарли сви рамене и продължи да пише.

— Искам да знаеш, че не са верни.

— Имаш предвид, че не си спала с мъже под път и над път, за да се издигнеш в кариерата?

— Недей много да знаеш!

Той въздъхна.

— Но аз съм сигурен, че не са верни, мамо. Разбра ли? Няма нужда да ми го казваш.

Тя напрегна всичките си сили, за да не се разплаче.

— Момчетата подиграват ли ти се?

— Не — отвърна той.

После:

— Добре де, Кларк и Джеймс искат да знаят дали се интересуваш от по-млади момчета.

Тя свъси вежди.

— Шегичка — каза той.

— Добре беше.

— Разведри се — каза Чарли и продължи да пише.

Тя тръгна да излиза от стаята, искаше да го остави насаме със себе си. Ако го бе направила, всичко щеше да остане зад гърба им. Знаеха отговорите. Фил бе поставил капан на приятелите си. Дан бе отвлякъл и убил Хейли. Фактът, че не можеха да намерят мотив, бе неприятен, но и това се случва в живота понякога.

Ала тя остана в стаята. Плачеше й се, чувстваше се самотна, затова попита сина си:

— Какво правиш?

— Преглеждам моя „Фейсбук“.

Думите му й напомниха за собствения й измислен профил на името на Шарън Хейт, който бе използвала, за да се „сприятели“ с Кърби Сенет.

— Какво означава „събиране на «Ред Бул»“? — попита тя.

Чарли спря да пише.

— Къде си го чувала?

Уенди му припомни как бе използвала фалшив профил, за да се добере до Кърби Сенет.

— Кърби покани „Шарън“ на събиране с „Ред Бул“.

— Дай да видя.

Чарли излезе от регистрация и стана от компютъра. Уенди зае мястото му, регистрира се като „Шарън Хейт“. Само след миг си припомни и паролата („Чарли“). Повика поканата на екрана и му я показа.

— Елементарно — заяви Чарли.

— Моля?

— Е, нали знаеш училищните правила за нулевата толерантност?

— Знам ги.

— А директорът Зекър е като нацист в това отношение. Ако види някое дете да пие, изхвърля го от всички спортни отбори, отвсякъде, докладва за него в Комисията за достъп до училищните дейности и други такива.

— Да, знам.

— Известно ти е и какви идиотчета са учениците, как умират да се показват на снимки, докато пият, да речем, във „Фейсбук“.

— Да.

— Така че някой се сети за възможността да се фотографира с „Ред Бул“ в ръка.

— С „Ред Бул“ ли?

— Да. Да речем отиваш на сбирка, изпиваш една бира и тъй като си нещастник и имаш проблеми със самочувствието си, си казваш: „Леле, колко съм страшен! Искам всички да ме видят какъв съм“. Молиш някого да те снима, докато пиеш бира, за да можеш да вдигнеш снимката на компютъра си и да се изфукаш пред още по-елементарните си приятели. Работата е следната — представи си, че директорът Зекър или неговите фаворити от Третия райх попаднат на тази снимка? Загиваш. Така че правиш следното: залепваш върху бирата етикет на напитката „Ред Бул“.

— Шегуваш се.

— Никак дори. Като се замислиш, има логика. Ето.

Той се надвеси през нея и щракна с мишката. Появиха се няколко фотографии на Кърби Сенет. Той започна да ги отваря една след друга.

— Виждаш ли? Погледни колко пъти той, приятелчетата му и техните курвета пият „Ред Бул“.

— Не ги наричай курвета.

— Все едно.

Уенди защрака върху тях.

— Чарли?

— Да.

— Ходил ли си на такова събиране?

— Дестинация: Лузървил.

— Това „не“ ли означава?

— Означава „не“.

Тя го погледна.

— Бил ли си някога на събиране, където се пие алкохол?

Чарли се потърка по брадичката.

— Да.

— Ти пи ли?

— Само веднъж.

Тя отново обърна очи към компютъра, продължи да щрака, продължи да гледа Кърби Сенет и неговите позачервили гребена приятели с „Ред Бул“ в ръка. На някои от снимките се виждаше и фотошоп. Кутията с „Ред Бул“ бе или твърде голяма, или твърде малка, или стърчеше над пръстите на ръката, или бе леко изкривена.

— Кога? — попита тя.

— Мамо, нищо не е станало. Ходих само веднъж. През втората година.

Тъкмо обмисляше до каква степен да вярва на отговора му, и внезапно зърна фотографията, която щеше да промени всичко. Кърби Сенет бе седнал най-отпред в средата. Зад него имаше две момичета, и двете бяха с гръб към обектива. Кърби бе широко ухилен. Държеше кутията с „Ред Бул“ в дясната си ръка. Носеше фланелка на баскетболния отбор на нюйоркските „Никърбокъри“ и черна бейзболна шапка. Ала онова, което я накара да се вгледа по-добре, бе диванът, на който седеше.