Харлан Коубън - Клопка

— Моля те, престани да ми отговаряш по този начин. Дан Мърсър беше ли педофил, или не беше?

Той хвърли поглед наляво и съобрази още нещо, което запази за себе си.

— Не знам.

Тя не очакваше такъв отговор.

— Как така?

— Когато му поставих клопката, не мислех, че е педофил. Но сега не съм толкова сигурен.

Отговорът му я зашемети.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Казах ти, че посетих Фарли и Стийв и че те не пожелаха да ми помогнат.

— Да.

— После отидох при Дан. — Фил вдигна ръката си и премести пистолета в другата си ръка.

— Как реагира той?

— Седяхме в разхвърляната му къща. Дори не знаех защо си бях направил труда да отида при него. Как можеше да ми помогне той? Нямаше никакви пари. Работеше с бедняци. И Дан ме попита дали искам да пия бира. Взех бирата. После му казах какво ми се бе случило. Той ме слушаше със съчувствие. Щом свърших, Дан ме погледна в очите и заяви, че много се радва, задето бях наминал. Защо, попитах аз. Той ми разказа как през всичките тези години е посещавал Криста Стокуел. Бях шокиран. И тогава ми призна истината.

На Уенди й стана ясно какво е скрила Криста от нея.

„Какво ти каза Дан, когато дойде за първи път?“

„Това си остава между нас двамата.“

Уенди вдигна поглед към него.

— Дан е хвърлил пепелника.

Фил кимна с глава.

— Видял ме е да се крия зад леглото. Останалите момчета — Фарли, Стийв и Келвин — били започнали да се изнизват от стаята. Слизали по стълбите, когато Криста Стокуел понечила да светне лампата. Дан искал да отвлече вниманието й. Да ми даде възможност да избягам. И хвърлил пепелника.

— А той е строшил огледалото в лицето й.

— Да.

Тя си представи цялата картинка — как Дан си признава и Криста приема признанието му. Най-после, те учеха заедно в колежа, а това бе просто игра. Дали е толкова лесно да простиш? Може би за Криста е било лесно.

— А през всичките тези години ти не си знаел нищо — забеляза Уенди.

— Така е. Дан бе излъгал. Опита се да обясни защо. Каза, че бил бедно момче. Страхувал се за стипендията си. Нямало да ми помогне. Това щяло да го унищожи — и за какво?

— Затова е мълчал.

— Подобно на останалите, той също е мислел, че имам пари. Семейството ми имаше връзки. Можех да заплатя на Криста Стокуел. Ето защо не си признал. Просто ме оставил да поема вината за стореното от него. Така че, Уенди, Дан не е толкова невинен. Всъщност, погледнато по друг начин, той е най-виновният от всички нас.

Тя се замисли за казаното, за гнева, който Фил сигурно е изпитвал, когато е разбрал, че е платил за престъпление, което Дан е извършил.

— Но не е досаждал на децата, нали?

Фил се замисли.

— Не, мисля, че не е. Поне в началото мислех така.

Тя се опита да се ориентира в думите му, да схване същността на казаното. И тогава си спомни за Хейли Макуейд.

— Господи, Фил! Какво си направил?

— Имаш право. С мен е свършено. Каквото бе останало от мен — колкото и малко добро да имах в душата си — и него вече го няма. Ето в какво те превръща жаждата ти за мъст. Разяжда душата ти. Не биваше никога да отварям онази врата.

Уенди нямаше представа за каква врата говори той — вратата за къщата на Дан или вратата към омразата, която го е накарала да търси отмъщение. Спомни си какво й бе казала Криста Стокуел за омразата — че когато мразиш, не виждаш нищо друго наоколо си.

Още не бяха свършили. Оставаше въпросът с Хейли Макуейд.

— Значи щом Дан се отърва — започна тя, — искам да кажа, щом съдията го освободи…

Усмивката на лицето му я смрази.

— Продължавай, Уенди.

Ала тя не можеше да продължи. Опита се да проследи хода на мислите му, но внезапно всичко се обърка в главата й.

— Чудиш се за Хейли Макуейд, нали? Питаш се къде е нейното място в цялата тази история.

Уенди изгуби дар слово.

— Хайде, Уенди. Продължавай.

Но тя разбра. Нямаше никакъв смисъл.

Изражението на лицето й стана по-спокойно, проясни се.

— Аз ги нараних, така е. Но нарушил ли съм закона? Не съм сигурен. Наех момичето, за да излъже за Фарли и да измами Дан. Нима това е престъпление? Простъпка — може би. Престорих се на друг човек в чата, но нима и ти не направи същото? Спомена, че съдията е освободил Дан. Така е, но какво от това? Аз не съм искал непременно да го вкарам в затвора. Просто исках да ги накарам да страдат. И те страдаха, нали така?

Той чакаше отговор. Уенди кимна с глава.

— Защо тогава ще искам да го съдят за убийство?

— Не знам — отвърна тя.

Фил се наведе напред и прошепна: