Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Да, може би сами няма да могат - съгласи се Олафсон, - но това няма да им попречи да опитат. Ще излъжа, ако кажа, че лесно ще се откажат.

Това заключение остана да витае из въздуха. Най-накрая Лоугън стана. Олафсон направи същото.

- Мога ли да те изпратя до колата? - попита директорът.

- Благодаря, но трябва да свърша още нещо преди да си замина.

- В такъв случай ще се сбогувам. - Олафсон сърдечно му стисна ръката. - Дължим ти повече, отколкото можем да ти платим. Обади се, ако някога мога да направя нещо лично за теб в качеството си на директор на „Лукс“.

Лоугън са замисли за миг.

- Има нещо, което можеш да направиш.

- Кажи.

- Следващия път, когато дойда тук, за да започна свободен изследователски проект, моля те, погрижи се Роджър Карбън да си е взел творческия отпуск и да е далеч от „Лукс“.

Олафсон се усмихна.

- Смятай го за уредено.

След като излезе от кабинета на директора, Лоугън бавно тръгна по елегантно обзаведените коридори и широките стълбища. През трите дни след бурята мозъчният тръст се беше върнал към обичайното си състояние: учените разговаряха с приглушени гласове, докато се разминаваха, а ококорени клиенти очакваха сред едуардианското великолепие на централната библиотека да бъдат приети. След като мина край трапезарията - звънтенето на сребърни прибори и порцелан зад затворените врати подсказваше, че скоро ще бъде сервиран обядът - зави по един страничен коридор, мина през двойна врата и излезе на задната ливада.

Яркото слънце и непогрешимият лъх на зимата във въздуха сякаш го удариха. Той мина покрай малките групи разхождащи се учени и техници на път кьм дългата разпръсната ивица скали, които маркираха най-високата точка на прилива, запратени по брега сякаш по нечия великанска прищявка. Ким Миколос седеше на една от по-големите скали с ръце, пъхнати в джобовете на жълто непромокаемо яке, и гледаше морето. На едно от слепоочията ѝ имаше грозна синина, която вече беше започнала да избледнява.

- Здрасти - поздрави Лоугън, докато сядаше до нея.

- Здравей.

Разбрах, че морският въздух подпомага възстановяването.

- Не на морския въздух трябва да благодаря, доктор Лоугън, а на теб.

- Моля, без официалности.

- На теб, Джеръми.

- За какво трябва да ми благодариш?

- Защото дойде да ме спасиш. Обади се за линейка. На практика лично ме закара до болницата.

- Ако ще си говорим за благодарности, аз трябва да ти се извиня, че те въвлякох в това.

- От години не бях преживявала толкова вълнения. - Веселият ѝ тон внезапно се промени. - Джеръми, честно казано, след онова, което се случи с Уил Стречи... трябваше да го направя, трябваше да разбера какво се е случило. И ти ми позволи да го направя. Ще ми се да мога да ти дам нещо в замяна.

- Можеш. Донесе ли ги?

Ким кимна. След това извади ръце от джобовете на якето. Двете стискаха предмети, увити в домакинска хартия.

Лоугън взе двата предмета от лявата ѝ ръка. Това бяха малките предаватели, които бяха открили скрити отстрани в машината, в радиото на Стречи и зад една от библиотеките в кабинета на Лоугън.

- Не си забравила. Благодаря ти.

Тя го погледна.

- Всичко наред ли е? Успяха ли от „Лукс“ да покрият станалото?

- Да, доколкото са могли.

- Значи остава още само едно.

След тези думи двамата се изправиха като по команда. Лоугън махна домакинската хартия и напъха смачканото топче в джоба си. След това запрати първо единия усилвател, а после и другия в морето. Ким направи същото.

Останаха известно време в мълчание, докато гледаха как океанът лакомо ги поглъща. Малките кръгове от падането им бяха пометени един след друг от кремави пенести вълни, докато дори споменът за тяхното потъване беше изтрит.

- Любов - измърмори Лоугън под носа си. –

... ти тъй си жадни, че макар

като море огромна, като него

поглъщаш всичко в себе си; и всичко

- най-трайното и скъпото дори –

потъне ли във тебе, мигновено

загубва откъм стойност и цена. 1

Двамата дълго стояха мълчаливо един до друг, загледани в синия океан.

- Е, значи свърши - измърмори Ким.

- Ела да ме изпратиш до колата - помоли Лоугън.

След пет минути вече бяха на паркинга в сянката на Източното крило. Когато вятърът повдигна яката на ризата на Ким, Лоугън видя връвчиците на амулета на врата ѝ.

- Ако искаш, ще ти помогна да го свалиш - предложи той.

Тя поклати глава.

- Някак си свикнах с него.

Настъпи пауза.

- Какво ще правиш от тук нататък? - попита Лоугън.