Линкълн Чайлд - Забравената стая

Вървя по тесния коридор, докато лъчът от фенерчето облизваше стените и тавана, и скоро се озова на по-широко място. Него позна веднага: вляво беше стълбището, което водеше към втория етаж и бъркотията от кръстосващи се горе помещения. В далечината се виждаше тъмната маса на най-близкия мегалит: мълчалив и мрачен часови в това призрачно кънтящо пространство.

Изгаси фенерчето и остана неподвижен в мрака, ослушвайки се напрегнато. Беше тихо, като се изключи стенанието на бурята, докато се нахвърля срещу стените на сградите. Беше твърде рано за биячите на Бенедикт, но скоро и те щяха да се появят. Затова трябваше да побърза.

Тръгна нагоре по стълбището, като поглеждаше през рамо дали не оставя следи от кръв или дъждовна вода. Промъкна се покрай разрушените офиси, купчините отломки от гипсова мазилка и наполовина разрушени стени, намирайки пътя по памет, докато не стигна до смътните очертания на потъналия в сенки успореден коридор А. Зави по него, светна с фенерчето напред и закрачи, докато не стигна до импровизираната табела

ОПАСНА ЗОНА

върху преградата от брезент под нея.

Знаеше, че в помещението е прокарано електричество, но не светна лампите. Вместо това използва фенерчето си отново, за да се ориентира: Машината, различните ѝ контролни уреди, тежките, подобни на брони костюми, които висяха на задната стена. Отбеляза, че странното, подобно на асансьор устройство беше на мястото си на третия етаж, а основата му бе изравнена с тавана.

Прекрасно.

В напрегнатата тишина в Западното крило сега започна да долавя далечни гласове.

Втурна се към лоста, на който висяха металните костюми. Установи, че си спомня дългите дни, които беше прекарал тук. Сега го беше яд на себе си, защото така и не бе изпробвал костюмите, за да види как действат.

Плъзна лъча на фенерчето по редицата огромни облекла и бързо избра едно, което му се стори подходящо по размери. След това остави фенерчето на близката лавица и откачи костюма от лоста.

Изненада се от тежестта му. Изглежда беше изработен като едно цяло и в продължение на една противна минута не можа да разбере как се облича. После забеляза редица кукички и удебелени отвори. Бяха вградени в костюма така, че човек трябваше да знае къде да гледа, за да ги намери. Простираха се в дълга редица от дясната подмишница до кръста. Колкото можеше по-бързо, макар че мокрите му и замръзнали пръсти глупаво трепереха, той ги разкопча. Шевът беше подсилен от вътрешната страна с филц и кожа. Извади ножа, който беше взел от старата кухня, изпод колана на панталона си и го пусна на пода. Отвори широко костюма и след като си свали обувките, внимателно вдигна ранения си крак и се вмъкна в него.

Беше му тесен и вградените метални обувки го стискаха, но нямаше време да потърси по-удобен. Пъхна ръцете си в металните ръкави, а пръстите в подвижните, подобни на акордеонни клавиши пръсти на ръкавиците от същия материал. Слава богу - те поне му ставаха.

Остави шлема да се полюшва на яката и намести защитния филц на мястото му, после се захвана с най- голяма бързина да затваря с кукичките удебелените отвори на костюма. С пръсти в тежките ръкавици това се оказа много по-трудно, отколкото разкопчаването.

Гласовете се усилиха. Все още бяха неразличими, но един от тях, сега осъзна, беше женски. Говореше най-вече тя. Вероятно даваше нареждания.

Разбира се. Бенедикт знаеше много по-добре от него пътя до помещението. Искаше да разположи хората си в засада колкото може по-рано.

След като закачи последната кукичка, Лоугън пристъпи. Трудно му беше да ходи, но след няколко крачки се научи да пази равновесие. Грабна фенерчето си, плъзна лъча по Машината и намери основните ключове, вградени отстрани на централния корпус. Наведе се над тях и сви пръстите на ръкавицата около ключа за захранването. Завъртя го да се включи. Изчака няколко секунди, сетне щракна и ключа за натоварването.

Тихо, почти недоловимо за слуха, Машината забръмча.

Сега Лоугън чу стъпки над главата си. Стана така, както се беше надявал. Бенедикт беше накарала хората си да влязат с помощта на спираловидния асансьор, задвижван от теглото на пътниците. Несъмнено тя винаги беше влизала така в тайното помещение. Сега гласовете бяха още по-силни и вече можеше да различава думите ѝ.

- Затвори предпазните врати - долетя приглушеният ѝ глас. - Завърти колелото на лебедката, ей там, от другата страна, по посока на часовниковата стрелка. Едно завъртане е напълно достатъчно.