Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Ти няма ли да дойдеш? - отговори мъжки глас, който Лоугън разпозна от преследването в мазето на замъка.

- Ще чакам тук горе.

Още тътрене на крака, след това кухо тупване, последвано от странно скърцане.

Лоугън отстъпи към предната част на Машината, където се намираха уредите за управление. Приведе се така, че да не е твърде забележим. Знаеше, че асансьорът ще опише спирала и ще спре точно срещу Машината, а вратите ще се отворят срещу него. Нахлупи шлема на главата си и го завъртя, за да го намести на мястото му.

Помещението, което и без това беше тъмно, стана съвсем непрогледно. Тихото бръмчене на Машината и шумовете отгоре бяха почти недоловими. Под визьора на забралото имаше малък отвор за дишане, тапициран с филц. През телената мрежа на визьора Лоугън едва успяваше да различи думите на контролния панел пред себе си. Останалата част от помещението беше като в мъгла.

Разбира се, с изключение на едно: декоративния кръг, който бележеше пода на асансьора, се въртеше леко и безшумно надолу към помещението. А иззад извитите повърхности на външните врати вътре проникваха жълтите лъчи на няколко фенерчета.

Лоугън плъзна поглед по контролните уреди, докато бързо съобразяваше, за да си спомни какво беше казала Ким: ЛЪЧ и ПОЛЕ. Локален режим на работа, много специфичен и пряко насочен... И един по-широк, глобален режим на работа.

Ето това трябваше да използва: лоста за контрол на полето. Щеше да го насочи в широка арка към предната част на помещението, където в пода бяха гравирани отметките. Там, където спускащият се в момента асансьор щеше да се приземи.

Мисля, че изучавах тези контролни уреди достатъчно дълго, за да проверя теорията си, му беше казала Ким. Но дали той беше наблюдавал достатъчно внимателно, за да може да повтори онова, което тя бе направила?

Сега асансьорът беше преполовил спускането до мястото, където щеше да спре. Лоугън чуваше приглушените гласове вътре и виждаше изпод забралото светлината от фенерчетата, която проникваше от кабината. Те не се опитваха да скрият ходовете си. Защото от онова, което знаеха, предполагаха, че той още е някъде навън, в бурята, на път за Западното крило.

Свит зад Машината, Лоугън се увери още веднъж, че главният ключ е нагласен на работен режим ПОЛЕ. След това плъзна поглед по редицата контролни уреди, които премигваха към него в мрака от закриващия ги преден капак, за да разчете надписите под тях. Ето - това беше първият, който Ким беше използвала, след като пусна уреда: ключ, наименуван МОТИВАТОР.

Протегна ръка и го завъртя в работен режим.

Асансьорът стигна до пода на помещението и се блъсна леко в него. Отвътре се чуха още разговори. На горния етаж, където чакаше Лора Бенедикт, цареше пълна тишина.

Лоугън огледа контролните уреди и намери следващия: ВЪЗБУЖДАНЕ. Когато вратите на асансьора се отвориха, той го завъртя.

Лъчи като светкавици изпълниха помещението, а той се сви още повече, защитен от корпуса на Машината. Когато надникна над горния му край, различи трима, които успя да познае: мъжа с очилата, който го последва пръв в мазето под мазето, другия с непромокаемото яке и остроликия тип с жестокото изражение и сакото от туид. Всички стискаха фенерчета в лявата си ръка и оръжия в дясната.

Спомняйки си какво беше направила Ким, енигмологът протегна ръка и завъртя ключа на положение 1.

Бръмченето на машината се усили незначително. Сякаш в отговор, чу мъжете да разговарят тихо, неуверено.

Осъзна, че разполага само с мигове, за да осъществи своя замисъл. Ако преследвачите го открият сега, просто ще го застрелят.

Завъртя копчето на 2-ра позиция. Стрелката на индикатора за силата на звука бавно се раздвижи, трепкайки напред-назад между отметките в крайно ляво.

Мъжете се смълчаха. Единият заговори с тревожен тон, някой му изшътка да млъква. Вероятно водачът - онзи тип със сакото от туид.

Лоугън знаеше, че когато той и Ким бяха изпробвали за кратко машината, тя беше на режим лъчене, готова да изпусне ултразвуков импулс по определена отделна цел. Въпреки това беше почувствал въздействието. Сега, когато Машината беше настроена на работен режим ПОЛЕ - насочена към цялото пространство пред него, той можеше само да си представи какво са започнали да изпитват преследвачите му.

Време беше.

Пое си дълбоко дъх.

- Аз контролирам Машината - извика Лоугън през отвора за дишане на забралото. - Сега я насочвам срещу вас.