Линкълн Чайлд - Забравената стая

Лоугън остави настрана фенерчето и бръкна в джоба на подгизналите си панталони, за да намери телефона. Напипа го, изтръска капките вода, които покриваха екрана, и натисна бутона, за да го включи.

Под бутоните се появиха няколко реда слаба оранжева светлина. Това беше добър знак.

Огледа турникета на дясното си бедро. Беше подгизнал като него самия, но изглежда бе спрял кръвотечението.

Вдигна телефона и набра номера на Ким Миколос. Тя не вдигна. Той опита още веднъж със същия резултат.

Спря в мрака с телефон в ръката, за да обмисли внимателно следващия си ход. Накрая отново вдигна телефона и набра друг номер от паметта. Беше вътрешният номер, който се беше изписал на екрана, когато може би преди час Лора Бенедикт се бе обадила в неговия апартамент в „Лукс“.

Телефонът звънна пет пъти, преди някой да отговори.

- Ало? - чу се напрегнат глас от другия край на линията.

- Ало, Лора - отговори Лоугън и отиде по-близо до счупения прозорец, за да е сигурен, че бурята зад него се чува ясно.

- Кой се обажда?

- А ти как мислиш? - Лоугън дишаше накъсано, опитвайки се да добави нотка диво отчаяние в гласа си.

- Доктор Лоугън? - Бенедикт прозвуча шокирана, удивена, невярваща.

- За пръв път позна. Искаш ли да излезеш, за да си поиграем? Времето е чудесно.

Настъпи мълчание. Най-накрая тя попита:

- Какво стана?

- Какво стана ли? Твоите хора ми организираха весело преследване. Отне ми много време, работа и тичане, но успях да им се измъкна.

- Къде си?

Лоугън се засмя, като се надяваше да не е твърде пронизително.

- Пред Източното крило близо до паркинга.

- Паркингът? - В гласа ѝ се долови тревога.

- О, не се притеснявай. Никъде няма да ходя. Всъщност това не е истина - отивам някъде.

Тишина.

- Готова ли си да отгатнеш, доктор Бенедикт, къде отивам?

Мълчанието продължаваше.

- Не? Тогава ще ти кажа. Защо да не го направя? Може да ме докопате, но когато това стане, вече ще е твърде късно.

- Твърде късно... - повтори тя.

- Опитах се да те накарам да проявиш разум. Но ти отказа. Дори изпрати наемници да ме убият. Затова аз ще го направя.

Малка пауза.

- Какво ще направиш? Ще се самоубиеш?

Лоугън се засмя невесело.

- Ще разруша забравената стая.

-Доктор Лоугън... Джеръми...

- Сама каза, че работата ти там не е завършена. Затова ще се погрижа никога да не я довършиш. Ще подпаля шибаната стая и ако се наложи, и останалата част от крилото. Точно както постъпиха твоите наемници с Памела Флуд. После ще намеря старите дневници и лабораторни доклади. Те са някъде тук - може би в твоя апартамент или в лабораторията ти. Ще изгоря и тях.

- Джеръми, чуй ме...

- Не, ти ме чуй! - извика Лоугън, за да заглуши воя на бурята. - На това нещо не може да бъде позволено да съществува! Чуваш ли? Ще се погрижа това оръжие никога да не види бял свят. Дори да е последното, което ще направя.

След това прекъсна връзката.

Прибра телефона в джоба си, вдигна платнището и го напъха на мястото на счупения прозорец. Прибра фенерчето от мястото, където го беше оставил, и закрачи към вратата. Излезе и я затвори след себе си. Шумът от бурята веднага заглъхна.

Почти всички учени и служители бяха напуснали „Лукс“ преди урагана. Знаеше, че това крило ще бъде напълно пусто.

Лора Бенедикт щеше да си мисли, че е отвън, пред Източното крило. Това означаваше време. Сега то за разнообразие беше на негова страна.

Първо обаче трябваше да намери пътя до по-познати места. И независимо че беше спечелил малко време, налагаше се да бърза. Бенедикт сигурно вече се обаждаше по телефона, за да събере хората си и да им каже къде да го търсят. Най-малкото, помисли си той, ще оставят Ким на мира. За тях това беше пресметнат риск.

Изтръска водата от обувките си, изстиска влагата от панталона и тръгна надолу по коридора на север към входа на Западното крило, следвайки лъча на насоченото напред фенерче. Според височината на прозореца, през който беше влязъл, предположи, че се намира един етаж под основното равнище. Коридорът, който беше с голи шпакловани стени, завиваше наляво, след това още веднъж. Лоугън пренебрегна болката в коляното и главата, опитвайки се да определи местоположението си с помощта на дедукция. Близо ли беше до портала, който водеше в централната сграда? Или се беше изгубил някъде в лабиринта от тесни коридори и помещения, които изпълваха останалата част от крилото?

Пред него коридорът свършваше пред извита метална стълба, чиито триъгълни стъпала бяха покрити с дебел слой прах и отпечатъци от работни обувки. Лоугън светна нагоре с фенерчето, после започна предпазливо да се изкачва стъпало по стъпало, влачейки ранения си крак. Озова се в страничен коридор, който не позна, пълен с греди, летви и струпани накуп отломки от разрушаването. Тук спря за малко, за да изстиска водата и кръвта от импровизираната превръзка, след това я завърза отново върху драскотината от куршума на бедрото си. После тръгна отново.