Линкълн Чайлд - Забравената стая

Лоугън бавно се приближи до вратата на малкото помещение, открехна я и надникна навън. Отвъд късия страничен проход и от другата страна на дебелия мокет на главния коридор се намираше входът на трапезарията. А няколко метра по-нататък беше стълбището, което водеше към втория етаж.

Трябваше да провери какво прави Ким. Щом преследваха него, беше напълно възможно тя също да е заплашена. Той излезе в коридора и тръгна към стълбището.

И почти веднага отскочи назад. Един от тримата мъже - онзи със сакото от туид, стоеше четири-пет метра надолу по коридора. Беше с гръб към Лоугън и говореше по радиостанцията. Очевидно радиостанциите имаха по-добър обхват от мобилните телефони зад дебелите стени на замъка „Лукс“.

Лоугън премести поглед от мъжа към стълбището и обратно. Дори да успееше да мине зад гърба му, не можеше да бъде сигурен дали горе няма да го чака друг. Трябваше да намери нов начин да стигне до Ким.

Огледа се в отчаяние. Сега накъде? Накъде ...

И докато още си задаваше въпроса, погледът му попадна върху друга врата. Беше в далечния край на страничния проход и на непряката светлина малките й стъкла приличаха на черни квадрати.

Беше авариен изход, водеше навън.

Лоугън не се поколеба. Обърна се и загърби главния коридор, насочвайки се към вратата. Огледа я, за да се увери, че не е свързана с аларма, отвори я колкото може по-тихо и се измъкна във виещия ураган.

Макар да беше шофирал през урагана на връщане в „Лукс“, яростта на стихията го изненада. Вятърът го притисна в дяланите камъни на фасадата на замъка, наду ръкавите на якето и едва не изсмука съдържанието на джобовете му. След няколко секунди беше мокър до кости.

С големи усилия се върна обратно при аварийния изход, за да надникне внимателно през малките прозорци. Късият коридор зад вратата беше празен. Не се виждаха въоръжени мъже да тичат подире му. Беше успял да се измъкне от сградата, без да вдига шум.

Притисна се отново към стената. И сега какво?

Погледна към сивата ивица на ливадата, която се простираше чак до океана. Вълните се блъскаха в скалистия бряг с ярост, каквато не беше виждал. Пръските вода и пяна се смесваха с леещия се като стена дъжд толкова плътно, че не можеше да се каже къде свършва морето и откъде започва дъждът. Водата влизаше направо в очите му и те засмъдяха, затова се обърна и заслони лицето си с ръце.

Стрелна поглед наляво. Едва успя да различи голямата сграда на Източното крило, издигащо се като Гибралгарската скала срещу яростта на стихията. Само няколко неясни светлинни грееха на трите му етажа. Можеше да се промъкне до края на Източното крило, да завие зад ъгъла, да стигне до паркинга и...

И какво? Нима колата му нямаше да е под наблюдение? Когато се върна, не забеляза признаци за подобно нещо. Ако беше забелязал, щеше да е по-предпазлив при срещата си с Лора Бенедикт в мазето. Това обаче не означаваше, че са я пропуснали. Тези хора бяха професионалисти и тук не ставаше дума за обикновено послание... Вече не.

Дори да успееше да се добере до колата и да се измъкне от тук - после какво? Какво щеше да стане с Ким? Докато беше тичал из подобного на лабиринт подземие с лаборатории от неръждаема стомана, докато беше шляпал из стаите и пещерите на древното мазе под мазето, той се беше ругал, че не бе помислил първо за нейната безопасност. Вместо да ѝ казва да събере предавателите за безопасно съхранение, можеше да ѝ нареди да замине някъде, без значение къде, стига да може да се скрие там.

От друга страна, помисли си той, Ким не е глупачка. Може да е видяла външните хора и да е събрала две и две, а после да се е покрила някъде...

Но тази мисъл беше веднага изместена от друга: Памела Флуд също не беше глупачка...

Прогони тези мисли колкото можеше по-далече. Имаше нещо друго, което да обмисли: самата Машина. Ако просто избяга, нищо не можеше да спре Лора Бенедикт и хората от „Айрънхенд“ да я разглобят и да духнат с оборудването под прикритието на бурята. В края на краищата „Лукс“ беше почти напълно обезлюден. Вярно е, Бенедикт каза, че ѝ трябват още няколко дни, за да приключи с миниатюризирането на технологията, за да стане подходяща за транспортиране... но сега вече му беше ясно, че тази пречка няма да я спре. Щеше да вземе каквото може и да изчезне.

Докато стоеше там, в черната сянка на огромната фасада, си спомни думите, които беше казал на Бенедикт в лабораторията. Този ваш уред е... немислим. Да докараш някого до лудост, може би дори цяла армия. Лора, има причини химическите оръжия да са забранени. Какво ще стане, ако това оръжие бъде използвано? Колко време смятате, че ще мине, докато технологията бъде разкрита и същата тази дяволска артилерия бъде използвана срещу нашите войници?