Линкълн Чайлд - Забравената стая

Докато крачеше през застоялата вода, отраженията на лъчите от фенерчетата зад него започнаха да избледняват, но въпреки това видя, че мазето се простираше в мрежа от свързани едно с друго помещения. Отдясно пред него зееше черна дупка, която вонеше на костница. Въпреки това той реши да използва съмнителната й защита, за да облекчи дясно- то си коляно, опирайки се с една ръка на влажната стена.

Втори плисък - още един преследвач се беше спуснал в катакомбите - и Лоугън започна, куцайки, още по-бързо да се отдалечава. След като се промъкна под една арка и зави зад ъгъла, се озова в пълен мрак. Сега щеше да се наложи да изпробва своето фенерче. Потърси го опипом в тъмното влажно пространство и го измъкна от джоба си. Зашепи с длан предната част и след като се помоли, плъзна бутона. Нищо не стана.

С ругатня на уста го разтърси яростно. Сега светна слаб лъч, разкривайки разклонен тунел пред него.

Шепотът зад него се усили, затова, след като се опита да запамети околността, той изгаси фенерчето и тръгна напред в мрака. Една крачка, втора... тогава кракът му закачи нещо и той се стовари тежко във водата.

Миг по-късно беше отново на крака, а коляното го болеше. Зад него се чуха викове, ивици светлина от фенерчетата лижеха зидарията. Стъпки шляпаха във водата и се приближаваха към него. Сега Лоугън побягна, без да го е грижа за шума, който вдига. Тичаше и залиташе с протегната напред ръка, светвайки на всеки няколко секунди фенерчето за миг, за да види какво има пред него през объркващия лабиринт от коридори, складове и изби с ниски тавани. Очевидно неговите преследвачи се бяха разделили, но подбудени от неговото присъствие, започнаха да си подвикват, още плискане на вода, трепкащи светлини, глухи въздишки на куршуми от пистолети със заглушители, след тях рикошети от камъните. Мъжете стреляха насляпо в мрака, но въпреки това куршумите минаваха с писък ужасно близо.

Изведнъж Лоугън почувства остра болка в крака над нараненото коляно. Изръмжа инстинктивно, завъртя се и залитна встрани от пътя на следващите изстрели. После спря в мрака, опитвайки се да възстанови дишането си, и зачака. Отново чу гласове: първо силни, после започнаха да заглъхват. Очевидно се отдалечаваха в друга посока. След това настана тишина. Изглежда, че поне засега го бяха изгубили в лабиринта от заешки дупки, на който мазето приличаше.

Но не преди да го наградят с куршум, ако не и нещо по-лошо.

Лоугън освети с фенерчето крака си, за да види раната. Куршумът беше облизал крака му от външната страна на бедрото, разкъсвайки панталоните, през които сега се просмукваше кръв. Знаеше, че заради черната вода, която стигаше до глезените му, преследвачите му няма да могат да го проследят по кървавите следи. Но въпреки това трябваше да спре кръвотечението, за да не загуби още сили. Свали якето и откъсна единия от ръкавите на памучната си риза, след това го уви около ранения крак и го стегна здраво. Облече си якето и пое нататък вече по-бавно заради двете рани на крака.

Залитна в нещо, което очевидно някога е било винарска изба. От двете страни имаше подпори от потъмняло дърво с формата на полукръг. От тавана висяха дебели като въжета паяжини.

Отвъд винарската изба следваше каменен проход със складове от двете страни, които очевидно са били използвани, предвид оформлението на лавиците, за килери или зимници. В края на пасажа лежеше толкова голямо помещение, че слабият лъч светлина от фенерчето не успя да освети другия му край. Това очевидно беше първата кухня на замъка: от едната страна бяха наредени печки, а в една от страничните стени имаше огромно огнище. В него над тринога на верига висеше чугунен казан за готвене.

Лоугън спря и се ослуша. Сега зад гърба му вече не се чуваше плискане на вода от забързани крака.

Той с болка пристъпи напред в хладната, дълбока до глезените вода. В средата на помещението стоеше дъбова маса, покрита с отдавна излезли от употреба кухненски пособия: тежки касапски сатъри, чукове за месо, бъркотия от най-различни дървени лъжици. Лоугън взе един нож за филетиране, пъхна го внимателно под колана на панталона си, след което продължи нататък.

Най-накрая стигна до далечната стена. Беше се надявал да намери изход и дори стълбище, което да води до равнището на мазето, но тук нямаше нищо, като се изключи странния на вид метален шкаф, вграден в стената. Той се обърна бавно, осветявайки във всички посоки с фенерчето си, но стана ясно, че единственият вход за кухнята е този, през който беше минал преди малко. Сърцето му се сви.