Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Разбрано. - После се чу металическо щракване. В продължение на един мъчителен миг мъжът остана в коридора, докато изчакваше и се ослушваше. След това бавно и безшумно пое надолу по коридора обратно към Т-образната пресечка.

Лоугън изчака минута, две, пет. Не смееше да се бави повече, защото мъжът щеше да се върне вероятно заедно с другите двама.

След като се измъкна изпод масата, енигмологът тихо пропълзя до вратата, спря отново и се заслуша. Рискува да надникне в коридора, който беше празен. Измъкна се покрай празната сега лаборатория на Бенедикт, докато не се озова при друга пресечка. Тя също беше пуста. Това обаче го притесни: ако всички тези коридори бяха свързани, вероятността да се сблъска с някого от преследвачите - челно или откъм гърба, беше драматично висока.

Хвърли се наляво и пое в бърз тръс надолу по коридора, като същевременно отваряше вратите и светваше лампите. Щом стигна следващия завои, надникна предпазливо иззад ъгъла - коридорът беше празен и той тръгна.

Тогава го видя - може би на осемнайсет метра пред него коридорът свършваше пред друга стоманена врата. Над нея светеше червен надпис ИЗХОД.

Бързайки колкото може повече, вече без да се опитва да пази тишина, Лоугън се втурна към вратата. Точно в мига, когато стигна до нея, чу зад себе си шум от движение. Смъкна мешката от рамото си и я запрати през вратата на близката компютърна лаборатория като отвличащ маньовър. Въпреки че предизвика огромна шумотевица, вече беше късно. Когато погледна през рамо, видя мъжа в непромокаемото яке при завоя на коридора да крещи в радиостанцията си и да спринтира към него.

Лоугън отвори вратата в края на коридора с аварийното осветително тяло и надпис ИЗХОД над нея. На нея самата имаше табелка „Бронстейн“. Хвърли се вътре, затвори и я заключи зад себе си, после бързо огледа наоколо. Това очевидно беше физична лаборатория. Масите бяха покрити със спектроскопи, дигитални стробоскопи, микрогорелки и нещо, което приличаше - наистина странно - на свръхголяма палка за тимпан, заобиколена от кокоша мрежа.

В другия край на лабораторията имаше още една врата. Над нея също светеше надпис

ИЗХОД.

Зад Лоугън дръжката на вратата затрака, докато някой опитваше да я отвори. След това се чу силен тътен. Отвъд помещението имаше къс коридор, чиито стени бяха голи, като се изключи голямата вентилационна решетка, монтирана близо до пода. В края му се издигаше друга стоманена врата.

На стената до нея беше монтиран панел с клавиатура.

Въпреки това той се хвърли напред и опита дръжката, надявайки се въпреки всичко. Вратата обаче се оказа здраво заключена.

Лоугън отстъпи крачка назад, после още една, почти замаян от този лош късмет. Погледна през рамо към другия край на лабораторията и прозореца на вратата, която беше заключил на влизане. Виждаше мъжа в непромокаемото яке да се хвърля срещу нея отново и отново. Тазерът в ръката му бе заменен от автоматичен пистолет. На цевта имаше завинтен заглушител.

Лоугън стоеше там застинал, докато блъскането по вратата продължаваше. В този момент към мъжа се присъединиха останалите и се чуха звуците на застъпващите се гласове. Въпреки това Лоугън още не можеше да помръдне.

Нямаше изход. Беше се озовал в капан.

Лоугън стоеше на прага на отворената врата и оглеждаше лабораторията. В далечния край през бронираното стъкло виждаше тримата мъже, които се опитваха да отворят вратата насила. Разполагаше само със секунди, преди да успеят.

Светлината от лампите на тавана започна да трепка и помрачня; стана отново ярка, после отново отслабна - вероятно цялата сила на бурята сега беше над тях. Когато лампите за пореден път започнаха да светят нормално, огледа отчаяно лабораторията. Ето го телефона, закрепен на стената... в далечния край на лабораторията близо до вратата, която беше заключил. И до мъжете, които отчаяно се опитваха да влязат.

Можеше ли да стигне навреме до него?

Докато стоеше като вкопан в пода, един от мъжете извади пистолета си и се прицели в ключалката. Шумът от изстрела стигна до него като трясък на гръмотевица.

В същия миг втренченият поглед на енигмолога попадна върху странния уред, който беше забелязал по-рано: свръхголямата палка за тимпани. Той се вторачи в него по-внимателно, когато изтрещя още един изстрел. Състоеше се от метално кълбо върху червен пластмасов колан, който приличаше много на лентов кабел от персонален компютър, закрепен към нещо, което имаше вид на електрод с формата на гребен. Цялата тази конструкция беше обгърната от мрежест кафез.