Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Лора, какво искате да наследите? - попита Лоугън. - Унищожение, лудост и смърт? Слушайте, сигурен съм, че не сте се замисляли сериозно как ще свърши всичко, за вредите, което това изследване може да причини, ако попадне в погрешни ръце. Вярно е - вашият дядо, а след него и вие сте постигнали нещо забележително. Но ако отделите малко време, за да отстъпите назад и да вземете под внимание етичните измерения на положението, ще разберете, че не това е пътят.

Пред тях се показа желязната врата. Докато Лоугън говореше, жената забави ход, най-накрая спря.

- Сбърках - каза тя тихо, без да се обръща. Направи пауза, тънкото ѝ тяло леко се олюляваше. След това закрачи отново.

- Да - каза Лоугън, когато стигнаха до вратата и тя я отключи, набирайки бързо комбинацията на клавиатурата. - Но имайки предвид случилото се с вашия дядо, ви разбирам. Онова, което е станало с него и останалите, е ужасно и срамно. Въпреки това „Лукс“ са били прави да спрат тяхната работа. Сега разбирате ли защо не може да продължите е нея? Защо не може да предадете тези тайни на „Айрънхенд“?

Бенедикт мина през вратата.

- Имах предвид - каза тя, докато набираше другия шифър на панела до вратата, - че сбърках с вас.

Преди Лоугън да успее да направи нещо, вратата се заключи, затваряйки го вътре.

- Беше грешка да се опитвам да ви спася - каза тя през надупчения плексиглас. - Хората бяха прави от самото начало.

Лоугън се вкопчи във вратата и се опита да я бутне, но тя не помръдна. Докато я гледаше, Бенедикт извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

- Къде си? - каза тя в слушалката. - В библиотеката на първия етаж? Аз съм точно под теб пред желязната врата към лабораториите. Лоугън е вътре. - Пауза. - Добре, идвам веднага. Ще се срещнем в подножието на стълбището, за да ти дам паролата. Прави каквото ще правиш, ио аз нищо не искам да знам.

Пъхна телефона в джоба си, после погледна Лоугън и му се усмихна със съжаление.

- Доктор Лоугън, неприятно ми е, че трябваше да свърши така. Вие ми се сторихте добър човек. Исках да избягате, но сега разбирам, че това никога нямаше да се получи. - Тя сниши глас. - За съжаление техният начин е единствено правилен.

След това се обърна и закрачи енергично по коридора към централното стълбище.

1Състояние, при което едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието друга представа от сетиво, което не е било стимулирано. - Б. пр.

Известно време Лоугън просто гледаше през прозореца от надупчен плексиглас как Бенедикт се отдалечава. Беше зашеметен от изненада. Но след това с рязко движение, подтикнат повече от инстинкта за самосъхранение, отколкото от разума, той се обърна и се втурна с все сили надолу по облицования със стомана хладен коридор.

След малко се спря по средата на пътя. Никога нямаше да излезе от тази лаборатория, ако тича така напосоки. Продължи напред по-бавно, опитваше вратите, като отваряше незаключените и светваше лампите в помещенията, за да създаде илюзията, че вътре може да има някого. Времето беше негов враг и трябваше да спечели колкото може повече.

Точно когато стигна Т-образната пресечка в края на коридора, чу слабото пиукане от отключването на желязната врата.

Задъхан, Лоугън се хвърли зад ъгъла. Под безмилостната ослепителна светлина в коридора се чувстваше като плъх в капан. Чу тихи гласове в далечината и пукота на радиостанция.

Пое си дълбоко дъх и рискува един бърз поглед зад ъгъла. На около трийсетина метра надолу по коридора видя трима мъже. Те напредваха бавно, защото се спираха да погледнат през отворените врати. Всеки от тях държеше в едната си ръка радиостанция, а в другата нещо, което енигмологът заподозря, че е тазер. Един от мъжете беше със сако от туид.

Докато крачеше, сакото се отметна и проблесна стоманата на пистолет

Лоугън се дръпна назад. Трима мъже.

Тръгна надолу по новия коридор колкото може по-тихо, отваряше вратите и светваше лампите, където успее. След това зави в друг коридор. Наближаваше лабораторията на Бенедикт. Пред него от дясната страна имаше помещение, чиято врата стоеше открехната. Той влезе и бързо се огледа. Изглежда беше някаква химическа лаборатория, пълна с работни станции, стъкленици в дървени каси, масспектрометри и разни други инструменти, които не познаваше. Освен това имаше бяла дъска, конферентна маса и същите офис столове, каквито беше видял в лабораторията на Лора Бенедикт

След като затвори и заключи вратата, се огледа още веднъж, като се опитваше да запамети разположението. После загаси осветлението и внимателно тръгна към един от далечните ъгли, където се сви между два метални стелажа.